Някъде там търсим нещо изгубено. Винаги ще го търсим, защото все няма да знаем какво е то. Залез и изгрев ще се сменят. Ще е още един ден повече или още един ден по-малко. Слънцето ще си отива, а с него и очакванията ни. Въпреки това ще знаем, че идва нов ден, с нова надежда.

Нужна ни е сигурност. Нужно ни е да не сме сигурни. Нужно ни е да гледаме напред и да виждаме смисъл в това. Всеки от нас ще търси своят различен смисъл в едно и също нещо. Всеки от нас ще върви по своя път и ще криволичи от време на време за да може да предизвика себе си. Всеки от нас ще научава от различни места едни и същи истини. Всеки от нас ще се гмурка в дълбините на неизвестното, рано или късно. Ако обаче още не се е научил как се плува или ако няма подходящите приспособления да изплува, то той ще се удави.

Всеки от нас ще се чуди какъв е неговият път с най-малко съпротивление. Колко ли пъти обаче, след като го открие, ще го удря ток? Една малка токотерапия да си спомни, че дори и с най-малко съпротивление пътят все още не е гладко предначертан. Ще започнем да се взираме в спомените си и май така сме се устроили, че да виждаме само хубавите. Другите ни изнася да ги позабравяме. Е, оставяме си и някои пътечки към по-значимите лоши, защото трябва и да не забравяме повратните ни моменти.

Всеки от нас е бил сам. Сам в съня си, сам в самотата си, сам в грешките си, сам в успехите си, сам в мислите си, сам в идеите си, сам в погледа си. Всеки е сам по себе си. А какво е научил всеки от нас от това?Научил ли се е какво наистина има значение и как това значение ще има значение? Научил ли се е да вижда нещата и от двете им страни? Че примерно успехът ни се дължи на грешката на някой друг, че не го е направил преди нас? Или че грешките не са само за да правят живота ни Ад, а и за да ни покажат, къде и другите могат да се подхлъзнат и при необходимост ние да вземем преимущество от това.

Има моето щастие, неговото щастие, нейното щастие, нашето щастие, тяхното щастие. Някъде между тези всички е твоето. За да го разбереш ще трябва да си бил доста нещастен. Е, не задължително, разбира се, но от това, което съм видял – хората обикновено разбират до къде стигат границите им, когато страдат. Страдат да мислят болезнено креативно, страдат да откриват непонятни за тях неща, страдат с идеята, че това е трънливият път на евентуалното щастие.