СОЦИАЛНА ПРОМЯНА ЧРЕЗ ЕМПАТИЯ
"Какво ни свързва?"

Отличен въпрос. Но защо трябва да сме "свързани", каква е тая нужда и кое я обуславя? И ако действително имаме такава въпиюща необходимост да бъдем заедно, да сме едно общество защо тогава все повече се разделяме и отчуждаваме?

Въпроси. Хубаво е, че все още си ги задаваме. Това означава, че още се терзаем от тях и искаме да си отговорим. Винаги съм твърдял, че човек е който пита. Не тоя дето дава отговорите. Защото живота се състои в задаване на въпроси. А когато те са от такова екзистенциялно естество, това бележи и нашата отговорност и нашето по-нататъшно съществуване.

Единия очевиден отговор е, че човека е социално животно. Да, животно. Не се бойте да се наречете високо развити маймуни. Няма нищо срамно в това. Вие сте си едни шебеци, които в процеса на технологичното си съществуване са загубили сигурността на топлата си козина. Смешни са онези, които се срамуват от животинското си минало в стремежа да се извисят или да се отделят от него. Но това е една друга тема, която изисква и друго място и повод.

Да се върнем на споделянето. Тук виждам, че темата започва със термина „социална промяна“. Ето тук я закъсахме. Какво ни е толкова зле, че да се променяме. И няма ли вече да свърши тая промяна? Докога ще се кривим и пържим в котела на промените, защо сме обречени на тая горест и страдание? Очевидно не сме доволни от съществуващия социален ред. Нещо не е на ред и трябва за пореден път да бъде коригирано, изправено и подобрено. Радикална ли трябва да е тая промяна. Да, колкото по-болезнена и дълбока е тя, толкова по-голям и всеобхватен ще бъде ефекта от нея. Да, ще боли. Неминуемо е. Нежната и безкръвна революция, на която бяхме и още сме свидетели последните тридесетина години не доведе до нищо повече от това, да желаем още по-силно мъст и кръв! Опасявам се, че ако продължим да отлагаме неизбежното, то катарзиса ще бъде още по-непоносим.

Тук му е мястото да подчертая, че тая промяна е желана от все повече членове на това общество. Това, което ни липсва е организираност и единодействие. Обединяване в името на общата цел, което е и най-трудното. Аз мисля, че не е непостижимо. Прословутата ни недоверчивост и съмнение в общия интерес може да бъде преодоляна и дори поставена в негова услуга. Причината това още да не е постигнато може да бъде всяка. Липса на водач, липса на възпитание в тая посока, своеобразната леност и закостенялото разбиране, че всеки може да се уреди сам, без съдействие на другите са някои от причините. Търпението може да е добра обществена черта, стига да не се изражда във сляпа примиримост.

Като цяло хубаво е, че сред обществото все повече се налага тезата, че е нужна промяна. Аз не бих я нарекъл само социална, защото, ако тя не е придружена от личностна промяна неминуемо ще се изроди в поредния ялов опит да „градим нов бардак със стари курви“. Трудно ли е? Ами, в живота нищо не се постига лесно и ако искаме да изградим един по-справедлив и красив свят за децата си ще трябва да дадем сериозни жертви. Но това, струва ми се, вече го казах.

Да се върнем на вторичния въпрос. Кое ни свързва? От всички доводи, които дадох до тук се налага тезата, че това, което трябва да ни свърже е все по-необходимата нужда от взаимодействие и единомислие (което според мен вече го има) в името на общата цел за промяна.

Единствения термин, който считам, че не е съвсем на мястото си тук е „емпатия“. Съгласен съм в основата ѝ да бъде съмишлието и съдействието. Не считам, че в тоя случай, който описах тук в термина емпатия трябва да се влага смисъла на съчувствието. Той е в противоречие на радикалната промяна и борбата.