Хей, ти!

Да, точно ти! Ти, дето четеш тези редове в момента. Седя си на безинтересния вече компютър и слушам Simple Plan – I Can Wait Forever. И знаеш ли защо? Не, нека аз ти кажа защо. Песента ми напомня за теб... напомня ми за теб с много болка, сълзи и страдания. Поправка – за болката, сълзите и страданията, които ти ми причини. Не, не те обвинявам в нищо, просто казвам голата и болезнена истина, колкото и да ми е непосилно, и колкото и да не искаш да я чуеш. С всяка поредна изписана дума остра болка прорязва сърцето ми сякаш с нож... Не, сякаш с хиляди ножове... И пак са малко думите да ти опиша каква всъщност е болката, която ми причини...

Помниш ли...? Ако не, нека ти припомня...

Помниш ли онези прекрасни времена, които аз все още помня – вечер заспивам и сутрин се събуждам с мисълта за тях, с мисълта за Теб. Помниш ли как се запознахме? Защото аз помня. А помниш ли датата? И нея също помня. Помниш ли най-красивото – как се случи всичко между нас ? Помниш ли приказката, която ми разказа... целувката за лека нощ, с която ме дари... Помниш ли? Защото аз да. Помня всичко това много ясно. И всеки ден си го припомням отново и отново, макар сега при всеки спомен сърцето ми да кърви...

Помниш ли ... ?

Помниш ли прекрасните мигове, които сме изживели ? Аз ги помня. Помниш ли вечерите, когато сме оставали само двамата – ти и аз, гушнати в топлото легло? Аз помня. Помниш ли закуската, която веднъж ти направих, макар и да съм скарана с готвенето? Помниш ли, че ти хареса? Е, аз помня. Помниш ли местата, на които сме ходили заедно – и сами, и с приятели? Помниш ли разходките из комплекса? Аз ги помня, много добре.

Помниш ли ... ?

Помниш ли как всяка сутрин се събуждах до теб с усмивка? Аз помня. Помниш ли как се цупех постоянно, ако не си до мен? Аз помня... защото те обичах безумно и сякаш въздух не ми достигаше, когато бе далеч. Помниш ли вниманието и грижите, с които ме обсипваше? Аз помня. И тях ги помня, защото ти ми даваше всичко, от което някога съм имала нужда.

Обичам те!

Твърде късно осъзнах, че трябва да ти го кажа... Щеше ли да се промени нещо, ако го бях казала по-рано? Щеше ли... ?

А сега...

Сега си далеч... Някъде там... с друга... И това ме убива, буквално.  Беше ми обещал, че това няма да е краят... Поне не болезнения край... А сега... Сега парче по парче сърцето ми се разкъсва не с всеки изминал ден, а с всяка изминала минута... „Защо?”, питам се аз през сълзи, „Защо?”. Защо си позволих да те обикна? А защо ти ми го позволи? Защо позволи нещата да отидат толкова далеч? Защо позволи накрая да страдам? Нали ми казваше, че имам най-хубавата усмивка? Ами върни ми я! Не искам да страдам повече! Не искам да плача повече... Но не мога да спра...

Минах през ада...

Да, но адът ми се стори направо Рай в сравнение с това, през което преминах, откакто те няма... Откакто каза онези неща... Онези неща, които бяха като отровни жила, които се забиха право в сърцето ми и не мога да ги извадя от там. Думите ти... не мога да ги забравя... Още ги чувам насън... „Не те искам, не разбра ли?!” А аз като ти казвах: „Не мога да живея без теб, а и не искам! Не разбираш ли?!”... Чу ли ме? Не... Нито чу гласа ми, нито видя сълзите ми, нито утеши разбитото ми сърце, нито върна усмивката на лицето ми... Държиш се сякаш не ти пука... Не ти ли пука, че разби едно младо сърце, което тепърва се учеше как да обича ? Не ти ли пука за болката, която ми причини?

Защо...?

Защо избра другата? С какво е по-добра от мен? Обича ли те? Силно се съмнявам... Но дори и да е така, няма как да те обича повече от мен, НЯМА! Обичам те повече от себе си! Повече от живота! Всъщност... без теб няма живот...

Защо ме отблъсна? Защо точно по този начин? Защо ми отне и приятелството, което можеше да ми остане? Защо заби ножа до дръжката?! Защо не ми даваш шанс да се поуча и поправя? Защо не искаш да ми простиш? Никога не съм те наранявала с нищо... НИКОГА!... За разлика от теб... Никога не съм предавала доверието ти... за разлика от теб... Никога не бих избрала друг, имайки Теб до себе си... за разлика от теб, отново.

Болка...

Твърде много болка изживях, тепърва ми предстои още много, много, много... Както се пееше в песента, която споменах в началото: „Просто не мога да го понеса... Още един ден сама, без теб.... Сякаш нож ме прерязва на две... Но аз мога да почакам, дори ако трябва да е вечно... Когато ми звъниш – сърцето ми спира да бие. Когато те няма – не спира да кърви. Но аз мога да почакам... Да почакам, дори ако трябва да е вечно...”

Много точно ме описва този припев, не мислиш ли ?

Обичам те... Липсваш ми... Прости ми... Не издържам....

Подпис: Кървящото и разбито сърце, което винаги ще те обича.