3.01.2008 г., 20:26 ч.

Стига за тази вечер 

  Есета » Лични
1766 0 4
3 мин за четене

Понякога се чудя как намирам сили да пиша. То и за писането се изисква сила. Аз не вярвам, че притежавам такава, и все пак, види се, продължавам. Прочитам стих след стих, есе след есе, разказ след разказ... и се чудя. Не мога да си обясня това нестихващо желание да пиша. Знам, че не мога да го кажа красиво. Нито интригуващо. Нито специално или въздействащо. Само искрено. Но в последно време дори искеност не влагам. Само думи. И мисли. Хипотетичности.
Как човек определя кога е време да спре? Нямам предвид писането. Аз не бих спряла, например. То просто не е сред нещата, заслужаващи си да бъдат спрени. Някак безмислено и пресилено ми се струва идеята. И все пак - как човек спира? Казва си "Спирам!" и заковава на място? Ех, ако беше така... Но обикновенно човек си казва "Спирам." Минимална разлика... но всъщност - не. Кой определя кога спираме? Май не сме ние. На нас ни е натрапено, а ние повтаряме ехото. Като скали.
Аз винаги пресилвам нещата. Сега ми беше на върха на пръстите да обвиня обществото, (което обвинявам за всичко). Но нека се замисля: как би могла група от хора, събрани на едно, да отределя моите действия? Вярно, групата от индивиди си влияе... като вълна по цялата дължина. Вярно, приемаме общопиетото или сме убедени в него(посредством насилствено насаждане на спомени, което ме подсеща - защо не можем да си избираме спомени? Ето, аз искам да съм летяла - защо не мога да си представя какво е или да си спомня? Не съм го преживяла, ще кажете. Ето го пак обществото, което не ми даде шанс да разперя криле. (Ако бях отгледана от врабчета, едва ли щеше да е същото!) Вярно, мислите са си еднолично наши, ние си ги съчиняваме и разсъждаваме върху тях, за да достигнем до други мисли... Вярно, никой не може да ни принуди да вярваме в други вярвания, освен нашите. А дали наистина не може? Откъде идва моята убеденост, че е вярно? А аз, между другото, не съм убедена... И доста се отдалечих от темата. Не че няма да запиша заглавието най-накрая според каквото се е получило... Винаги пиша, че съм се отклонила от темата. И винаги съм се отклонила наистина, а го пиша като вид "по темата". "Винаги", ще рече около 3-4 пъти. А темата ми беше за писането. И за неспирането. И за хипотетичностите. И за обществото. И за спирането. Но сега си спомних хипотетичностите. Интересно е, нали! На мен ми е интересно. Понякога ми се иска да съм гений, който вижда в матрица от причино-следствени връзки. Винаги съм вярвала, че това е животът - стечение на обстоятелства. Надявам се, вече уточнихме, че "винаги" е разтегливо понятие. Да кажем, че ще е "винаги" в рамките на това... нещо. Ново решение - ще ги наричам неща - тези творби на цели редове. Малко офф-топик беше това. Нищо. Та наистина винаги съм искала да съм такъв гений. И както може да се досещате, никога не съм била. Щеше да е интересно все пак - да зная всички причини, довели до следствията, станали на свой ред причини за други следствия и така... до безкрай... Мисля, че заради това в последно време се увличам от историята. Тя показва именно връзките. А ако се научиш да ги разпознаваш в миналото, нима има пречка да ги разпознаеш и в бъдещето?... Само трябва да си добре запознат с настоящето. Нищо повече.
Ето, пак страничка изписах. За какво? Защо? От нужда и предпочитание. Нужда да споделя моментността и предпочитание да я опиша чрез клавиатурата. То е само за мен, лично ми е. И все пак споделям. Понякога си мисля, че знам защо. Друг път - не... Май просто не съм сигурна. Но как да е... (друга любима фраза) Стига за тази вечер.

© Джули Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мер, ти със сигурност не си от вторите (: А между другото "нещото" беше започнато, защото тук прочетох такива яки стихове, че осъзнах каква съм некадърница и реших, че искам да напиша нещо в проза... без да сакам да кажа каквото и да било...(и само и единствено първите две изречения отговарят на първоидеята, която естествено дори не си личи) И после това е написано мах. за 15 мин. (:
    Пък ти имаш друг вид проблеми - искаш да кажеш нещо (: А като е така трябва на всяко трето изречение, което пишеш(най-рядко), да си прочиташ каква ти е темата(или поне за мен е крайно необходимо [= ). Защото иначе то винаги избягва нанякъде... Вариант е и да не се отклоняваш, обаче за това се трябва здраво мислене от една точка (: Освен това... споко, някой от следващото, по-следващото поколение критици ще чете нещата ти и ще намира всички възможни смисли XD Пък че си тъпа и че си човек... получава се тафтология - тъп човек... (: Ама пък всички са такива -> нема се плашиш, копеле!! ш=
  • Абе ти хубаво пишеш, но аз точно от този стил искам да избягам, ама за жалост не ми се получава, щото всъщност някой могат да пишат, други не. Аз по-скоро съм от вторите, ама нейсе... и аз съм човек, и на мен ми се иска :Д
    То се е видяло, че и аз малко офтопик...
    Само да споделя още нещо: то хубаво, че от "разхвърляни мисли" се получава нещо, ама какво точно нещо? щото аз понякога искам да кажа нещо, но именно човешкото в мен ме кара тъй да го завъртя, че никой да не ме разбере или пък да ме разбере ама грешно... и после страдам, че съм неразбрана. Ей тва е да си тъп.. или по-скоро човек? Щото аз съм и двете..
  • Много ми хареса
    И аз обичам така-да споделям моментностите...
  • "защо не можем да си избираме спомени?"- абе защо бе,искам и аз да можем!Много ми харесаха твоите хаотични мисли!Истински творчески хаос, на кой ли ми напомняш... ...Артистични души, разхвърляни мисли, захласваме се, отплесваме се от същността и накрая пак се получава Нещо! Поздравчета!
Предложения
: ??:??