Понякога се чудя как намирам сили да пиша. То и за писането се изисква сила. Аз не вярвам, че притежавам такава, и все пак, види се, продължавам. Прочитам стих след стих, есе след есе, разказ след разказ... и се чудя. Не мога да си обясня това нестихващо желание да пиша. Знам, че не мога да го кажа красиво. Нито интригуващо. Нито специално или въздействащо. Само искрено. Но в последно време дори искеност не влагам. Само думи. И мисли. Хипотетичности.
Как човек определя кога е време да спре? Нямам предвид писането. Аз не бих спряла, например. То просто не е сред нещата, заслужаващи си да бъдат спрени. Някак безмислено и пресилено ми се струва идеята. И все пак - как човек спира? Казва си "Спирам!" и заковава на място? Ех, ако беше така... Но обикновенно човек си казва "Спирам." Минимална разлика... но всъщност - не. Кой определя кога спираме? Май не сме ние. На нас ни е натрапено, а ние повтаряме ехото. Като скали.
Аз винаги пресилвам нещата. Сега ми беше на върха на пръстите да обвиня обществото, (което обвинявам за всичко). Но нека се замисля: как би могла група от хора, събрани на едно, да отределя моите действия? Вярно, групата от индивиди си влияе... като вълна по цялата дължина. Вярно, приемаме общопиетото или сме убедени в него(посредством насилствено насаждане на спомени, което ме подсеща - защо не можем да си избираме спомени? Ето, аз искам да съм летяла - защо не мога да си представя какво е или да си спомня? Не съм го преживяла, ще кажете. Ето го пак обществото, което не ми даде шанс да разперя криле. (Ако бях отгледана от врабчета, едва ли щеше да е същото!) Вярно, мислите са си еднолично наши, ние си ги съчиняваме и разсъждаваме върху тях, за да достигнем до други мисли... Вярно, никой не може да ни принуди да вярваме в други вярвания, освен нашите. А дали наистина не може? Откъде идва моята убеденост, че е вярно? А аз, между другото, не съм убедена... И доста се отдалечих от темата. Не че няма да запиша заглавието най-накрая според каквото се е получило... Винаги пиша, че съм се отклонила от темата. И винаги съм се отклонила наистина, а го пиша като вид "по темата". "Винаги", ще рече около 3-4 пъти. А темата ми беше за писането. И за неспирането. И за хипотетичностите. И за обществото. И за спирането. Но сега си спомних хипотетичностите. Интересно е, нали! На мен ми е интересно. Понякога ми се иска да съм гений, който вижда в матрица от причино-следствени връзки. Винаги съм вярвала, че това е животът - стечение на обстоятелства. Надявам се, вече уточнихме, че "винаги" е разтегливо понятие. Да кажем, че ще е "винаги" в рамките на това... нещо. Ново решение - ще ги наричам неща - тези творби на цели редове. Малко офф-топик беше това. Нищо. Та наистина винаги съм искала да съм такъв гений. И както може да се досещате, никога не съм била. Щеше да е интересно все пак - да зная всички причини, довели до следствията, станали на свой ред причини за други следствия и така... до безкрай... Мисля, че заради това в последно време се увличам от историята. Тя показва именно връзките. А ако се научиш да ги разпознаваш в миналото, нима има пречка да ги разпознаеш и в бъдещето?... Само трябва да си добре запознат с настоящето. Нищо повече.
Ето, пак страничка изписах. За какво? Защо? От нужда и предпочитание. Нужда да споделя моментността и предпочитание да я опиша чрез клавиатурата. То е само за мен, лично ми е. И все пак споделям. Понякога си мисля, че знам защо. Друг път - не... Май просто не съм сигурна. Но как да е... (друга любима фраза) Стига за тази вечер.