Понякога душата ни се гърчи в неописуеми непоносими мъки и тегоби. Усещаме се изгубени сякаш за света.
 Какво означава да се гърчиш от болка? Да страдаш за нещо или за някого, който вече го няма? 
 Днес е Коледа и хиляди хора празнуват на топло с обичните си хора. Домовете им са празнично украсени. Всички или поне повечето хора се веселят и са щастливи… 
Помня как, когато бях малка, очаквах с нетърпение идването на коледните празници, тогава всички си отивахме на село и там… там беше истинско блаженство. "Този таван е пълен със спомени за мен, прекарвахме летата си на морето, а зимата – вкъщи… край огъня… скреж по прозореца… сняг… снежни топки и… правене на снежни човеци. Аз и мама направихме наистина голям снежен човек. Той ми подари този шал. Вижте… той беше истински снежен човек!" Раймонд Бригс (Снежният човек) 
Сега ги няма онези неща, светът е различни, променящ се… няма я Коледа… нищо не е същото. 
Човек страда, когато нещо си отиде, страда от промените. Понякога свикваме с нещо и, когато някой ни го отнеме или просто обстоятелствата станат такива, че то просто си отиде… ни боли… и ни липсва. Тази липса прояжда душите ни и ги кара да се гърчат в агония. Спомените имат двойно острие… понякога могат да бъдат толкова весели и хубави, да ни карат да се смеем и да подскачаме, а друг път… ни карат да мълчим, да мислим, да стоим само до прозореца с насълзени очи, сподавени бляна по екстаза, който би могъл да бъде… Но никога няма да бъде, екзистенциалните опори са разрушени, възвръщането в онзи свят на спомени се оказва невъзможно и тогава не ни остава нищо друго освен да продължим напред. Да продължим и да отворим сърцата си за нови неща и хора, които по – късно ще си тръгнат… и ще оставят същите следи в сърцата ни и ние отново ще си спомняме с болка за някогашното щастие. Чрезмерната ми скръб покой за миг намира, щом до гроба на приятеля приседна." (Ибн Заят)