Думите са важни. Помагат ни да общуваме,да си обясняваме нещата, да се свързваме един с друг. Те са форма на изкуството, източник на образование и могат да служат са вдъхновение, обединение и мотивация. Думите са страхотни и съществени,... но ни ограничават. Изравняваме света и го разнасяме на страница със заглавие и определение.
    Програмирани сме да вярваме, че след като знаем името на определено нещо, ние знаем какво всъщност е то. Това не е така. Помислете за името си. Как може една обикновена дума, подредба от няколко гласни и съгласни,да успее да улови дълбочината на това какви сме като личности? Нашите мечти? Надежди? Спомени? Не става.
Вашето име е просто дума. По подобен начин как дума като "дърво" може да ни каже какво всъщност е това дърво. Да, можем засилим описанието му като добавим още думи. Можем да опишем красотата му, цвета му, може да определим дали е дъб или бор. Но правейки това, ние го нареждаме в една категория. Слагаме му етикет, а след това спираме да го гледаме и да се грижим за него. Защото ние сме свикнали с нашия преситен от гледки, картини, светлини и жестове живот. Само, защото можем да използваме думи, за да го опишем, ние мислим, че вече го познаваме... и така затваряме поредната страница останала със заглавие и определение.
      Какво ще кажете за целия живот, който това специфично е виждало или предоставя? Колко дълбоко отиват корените му? Или какво знаете за всички бури през, които е минало и е оцеляло? Или за частиците и елементите от, които се съставя? Нищо. Все едно сме в час по Биология. Госпожата ни дава определение, ние го записваме и го наизустяваме. Запомняме го. И всеки следващ път, в който видим дърво го подминаваме с идеята, че то не е нищо специално... че не може да ни покаже и да ни научни на нищо, което госпожата вече не ни е преподала в час...
   Затворете очи. Представете си, че се намирате в гора. Сами сте. Пред вас се издига огромно дърво. С толкова много клони, че е невъзможно да ги преброите. Толкова високо, че самите вие чувствате как върха му достига облаците. Толкова дебело и здраво, че е невъзможно да бъде разрушено. Усещате с всичките си сетива полъха на безкрайната гора, а отворите ли очи, виждате ярко зелените му листа, които се движат заедно в един такт. Страхотно чувство, нали?
     Всяка празна дума се материализира. С това природата изразходва част от своите енергии, за които плащат онези, които предизвикват тези енергии. Представете си, че вашият живот е дървото от преди малко. Или по-скоро, че самите вие сте това дърво. Колкото листа има по него, толкова думи имате право да кажете. С изричанетто на всяка дума изсъхва по едно листо. А след като падне и последното листо – умирате. Без връщане назад и без шанс за втори опит. Страховито, а?  Как мислите? Какво, по какъв начин и на кого бихте казали?
    Всяка дума има форма и съдържание и проектирана в пространството, съставя цял един свят. Ще отсеете и премислите внимателно какво ще кажете. Ще се зачудите дали това, което сте тръгнали да казвате трябва да бъде чуто. Ако отговорът е да, значи си заслужава падането на още, може би една минута живот... и означава, че е ваше право, когато остане само едно листо, с гордост да кажете: Успях!
    Да, думите са от съществено значение, за да ни помогнат да обработим и да си обясним тази реалност, но все пак прекалено често им позволяваме в действителност да се превърнат в нашата реалност. Позволяваме им да диктуват начина, по който възприемаме света... начина, по който възприемаме самия живот! Губим се в тях. Заключваме се в техните определения. Позволяваме им да ни унищожат,да ни разбият и да ни кажат какви сме. Думите определят, описват и категоризират. Ето как работи човешкият ум и използва думи, за да го направи.
   Познайте какво. Вие сте нещо повече от ум. Ти си нещо повече от име и тяло. Животът, който е в теб и, който се развива около теб е пълен с магия. Светът е магически. Даже отвъд магическия. Магията е по-голяма и по-дълбока от всяка комбинация от 32 букви, която може да съществува. И все пак я пренебрегваме, защото можем да си обясним с думи какво се случва.
   Помислете за това как би представил собствената си история Чарли Чаплин в такъв момент. Човек станал известен с таланта си в киното, с хумора си и с иронията си. Всичко това в пълна тишина и все пак разбран от милиони, и разсмял милиони. Само замълчете за миг и си представете цялата лавина от мисли и чувства, които могат да връхлетят в стотни от секундата. Сега умножете тези чувства по много минути, много часове и много дни и ще видите каква огромна мощ притежава тишината. Изразяването ѝ е трудно, но от друга страна впечатляващо и пленяващо. Жестът и мимиката са искрени за различка от думите. Смазващата и завладяваща сила, да трансформираш невидимото във видимо може да покори всеки – завинаги. Това е изкуство на метаморфозата, което не подлежи на обяснение. Няма обяснение за много неща в изкуството... и сигурно това в това се крие силата му.
    А ако ви кажа, че решението на всичко, може да дойде от едно сладко и невинно бебе. Липсата на опит,която виждаме в очите му, идва от способността му да гледа с удивление – да гледа живота без ограниченията на думи,етикети и определения. Бебето е инстинктивно и първосигнално. То не задава въпроси, нито пък получава отговори. Дарено е с усет, поглед и обоняние. Единственото сигурно нещо в неговия живот е майчината, незаменима обич. Силата на единствената прегръдка, която има смисъл. Усета на единствения пулс, който може да свърже двама души толкова стабилно. Целувката вдъхваща кураж за достигане на нови висоти всеки ден и за постигане на невъзможното. Бебето не се чуди от къде и защо, например, идва огънят в запалката, и точно за това я гледа смаяно. Не се пита как я е получило, а инстинктивно се опитва да я разгадае, чрез недоумение и ентусиазъм.
Децата губят това чудо, докато растат. Защо? Защото им се дават думи. Казват им какви са нещата и как работят. Мислите им се свеждат до изречения и техните въпроси се спират от отговори.
Да,развитието на езика ни дава възможност да функционираме в реалния свят, където сме тялом, но също така ни кара да забравим как да размишляваме, да се чудим, да си представяме и да видим красотата и очарованието, които са навсякъде около нас. Светът е пълен с цвят, но думите са черно-бели. Когато решим обаче да освободим думите, цвета и магията се завръщат.
Светът, който аз искам да създам ще бъде без етикети и без маски. Ще режем изреченията, ще изгорим определенията и ще изхвърлим буквите. Нека започнем да гледаме нещата от място на свобода, осъзнатост, присъствие и дълбочина. Да бъдем празни и да бъдем отворени. Нека затворим речниците си и да отворим очите си. Да спрем да се ограничаваме и така ще преоткрием магията... все пак тя е навсякъде около нас! :)

   П.С. За първи път публикувам нещо написано от мен, ще се радвам, ако получа вашите мнение, критики и препоръки. Благодаря!