„Съвършена доблест е човек да направи без свидетели това, което би бил способен да прави пред всички хора“
Ларошфуко
В едно време на деградирал морал, в което към човека се отнасяме като със стока, в което е важна цената, а не душата, думата доблест все повече губи смисъла си. Хората са заети с печалбата си, времето им е разделено като, че с линийка, а за доблест от него все не остава.
Проблемите за морала на младото поколение, а и на човечеството като цяло, са особено значими днес. Човекът сам не знае на къде се е запътил , но смята, че колкото са по-пълни джобовете му, толкова по-добре. Ами душата му? За наша радост думата доблест все още не е изчезнала, въпреки, че смисълът и се изменя. Доблестта става като средство, а не цел, за печелене на симпатии, а в това пазарно общество и на финансови ползи. А истинската, онази възвишената, съвършената доблест, за която Ларошфуко казва, че не се нуждае от свидетели, изчезва. А с нея си отива и човешкото у човека, това което ни доближава до Боговете и отдалечава от зверовете. Защото ние не се борим за оцеляване, всички тези материални неща не са ни жизнено важни, но все пак ние ламтим за още и още от тях. А човекът трябва да мисли за другите, той е добър по душа. Но е податлив и към чуждо въздействие. Човекът е зависим от другите, той има нужда от обществото, за да се развива.
Доблест – каква дума! Но това изречение може да бъде завършено и по друг начин, за да стане по-правилно днес – с въпросителен знак. Защото това е горчивата истина – сегашните деца не са чували тази дума. А и малкото, които от някъде(малко вероятно това да е училището, по скоро от баба,дядо)са я чули, представа си нямат горките какво значи.
Да започнем по-отдалече . Доблестта е една от тези думи, с които заслужилият войн е можел да се накичи. Чест,достойнство, вяра,дух,доблест и още много човешки добродетели е притежавал древният войн. Добродетели, благодарение на които, войната се е различавала от мелето. Войнът е имал цел, идеал, в името на който е бил готов да пожертва живота си. Но да загине честно, гордо и достойно да излезе победител или победен. Такива качества, които пренасяме днес по футболните стадиони, но коренно видоизменени. Заговорих ви за мелето – да млатиш другия както ти падне, за теб животно,недостоен,враг... Чакай,чакай,футболът да не е война за Бога. Пък дори да е някакво подобно на война зрелище, нека нещата се решават на терена, с голове в чуждата врата, а не на трибуните с юмрук в чуждата глава.
Ето го проблемът, за който говорим, в един аспект. Дори във война хората са уважавали човешките достойнства у другия, било то и враг. Защо ли? Не мисля, че е учудващо! Вече доста се е пофилософствало по този въпрос и отговорът можем да открием в думите на Аристотел „Губим време,за да си осигурим работно време, и водим битки,за да живеем в мир“. Какво нещо – две понятия с коренно различни значения, но толкова свързани едно с друго.
Въпреки всички мои разсъждения дотук, отговорът на въпроса „Що е доблест?“ още не е даден. Доблестта не може да се определи еднозначно, но едно е сигурно – тя е нужна във всички сфери на човешкия живот. Най-често с доблестен човек се свързва този, който въпреки всичко, говори истината и се бори за правдата. За мен най-точната дефиниция, доколкото може да се определи нещо, което първо трябва да се почувства, е следната – „Доблест е да умреш,ако нуждата иска, за своята родина, но по-доблестно е да живееш и да работиш за благото на отечеството, за тържеството на известно право дело, за известни принципи.“ За света, за родината, за хората изобщо, най-важната дума е „за другите“. „Човекът е обществено животно“ – много точно заключава Аристотел. Той има нужда от другите, иначе пред кого ще бъде себе си.
Човекът допуска една много голяма грешка точно тук – той търси чуждото одобрение на всяка цена. Пак тази дума цена, напълно сме се побъркали. Материалните неща и тяхната стойност, тяхната парична стойност. Паричките, те са Рай! Хубаво, Рай, да, ама за тялото – ами душата? Човекът е забравил за нея, той не се сеща да вземе малко парцала и да свали събралият се там прах. Ама какъв парцал, той парцали няма, само нови дрехи има, та нали джоба му е пълен. Пък с банкнота душата не можеш да избършеш...
Човекът изначално е с чиста душа. Но защо тогава така рязко с годините тя почернява и изгнива като ябълка. Кой е тоя червей, проял я отвътре. Хората червеи, да ги наречем и паразити, които живеят за сметка на другите. Тези,които познават слабостите на човека и ги използват за лична облага. А той, консуматорът, купува още и още за да задоволи своите потребности. Но животът му не става по-хубав, а напротив – той се отдалечава от себе си. И думи, за съжалние за много хора просто думи като доблест, остават по филми като „Троя“. В онези тежки години на война, човекът все още е имал достойнства, с които да се гордее. Онзи древен за нас човек, който обаче по-добре е разбирал значението на думите достойство, чест, доблест.
Бих дал още много аргументи, позовавайки се на мислители като Платон , Аристотел, Сократ, но за сегашния човек, те са много далечни. Че нали той гледа по време, на времевата ос Древна Гърция е далеч назад. И той няма време да се върне чак там и да вникне в мъдрите послания на тези по-демократични от нас хора. Платон заявява – „Добрите хора, не се нуждаят от закони, за да се държат правилно, а лошите винаги ще намерят как да ги заобиколят“. Може би се питате за какви закони ви говоря тук. От една страна това са добре познатите ви закони, с които гражданите трябва да се съобразяват. Но от друга аз говоря за вътрешния съд, за който Емануил Кант заявява – „Законът, който живее вътре в нас, се нарича съвест. Съвестта сама по себе си е привеждане на нашите постъпки, в съответствие с този закон“. Ако думата закон не ви харесва, нека я заменим с „вътрешен глас“ или „вътрешен съветник“ и т.н. Най-важното е, че тя е вътре в нас, това, което ни мъчи е минало през нашата призма и е огряло душата ни по свой собствен и неповторим начин. Истината е вътре в нас и ние трябва да се вслушаме в нея. Но нейните сигнали са заглушени от друго, чуждо излъчване. И така ние се повлияваме, защото добрите ни помисли си остават в душите като книги в стара Библиотека и чакат интернета да спре, че да опрем до тях. А така не бива! Трябва да се борим, да се освободим от своите предразсъдъци, да надделеем над чуждото влияние. Защото каква свобода е това, като навсякъде сме в окови, ако трябва да се съобразим с философията на Русо.
Вярата ни е помагала винаги. Да погледнем само едно турско робство(само,само 500 години). Въпреки всичко, на което са били подложени българите, те са устояли, защото са вярвали. И тогава е имало хитреци, живеели от чуждото и на гърба на другите. Но ние сме се справили и трябва да вярваме, че и сега можем да го направим. Ако не вярвате на мен, съмнявате се дори и във великите философи, то поне на един доказал се народен човек повярвайте – Ванга. Сляпата пророчица казва – „Няма хитрец, дори и най-големият, който да е надхитрил съдбата си. Ще хитрува толкова, колкото му е дадено от Бога. И после няма право на снизхождение!“ Напълно бих се съгласил – човекът винаги се е страхувал от небитието, от онзи друг свят, където ще отиде някой ден. И манипулаторите, и хитреците, както щете ги наричайте – и те са хора. Така, че всеки да живее по своя начин, както го чувства от душа. А тя подсказва, дава наставления да бъдем честни и доблестни хора. Тогава ще започнем да вършим добрини, без да ги правим публичност, защото те ще са много повече, от начин за финансова печалба. Ще си върнем доблестта и ще си помагаме, за да можем някой ден да достигнем мечтаното съвършенство.
Доблестта е добродетел, която е застрашена от изчезване. Човек не осъзнава значението на тази красива дума, защото не може да го почувства. Външното влияние заглушава знаците на душата му. Но той не бива да се отказва. Иначе отиваме повече към компютрите, машините като цяло, и бягаме от живота, от човешкото. Ние трябва да се опомним, вслушвайки се в гласа на миналото, да го допуснем до душите си и то да разбие всички пароли, заключили човещината и нашите добродетели. Тогава можем да говорим за доблест, за тази съвършена доблест, когато човек е готов да върши добрини без нужда от свидетели, защото доброто дело само се рекламира(тази комерсиална дума бих използвал). И когато нещо е от сърце, само Господ може да го спре. Че защо да го спира, та нали така неговото творение се доближава до целта – духовно извисяване. А дотогава, нека в скромното ни, но щастливо битие, вършим нещо от сърце. Тогава ще бъдем едни наистина достойни граждани на света и хора със съвършена доблест.
© Божидар Манджуков Всички права запазени