Един разказ е истински, а разказваческото майсторство - автентично, само когато историята, която чуваме, съдържа в себе си трудност за ума и разрив в чувствата.

Митът за Тантал, сипилският цар, дохожда от един различен свят и затова е удар по обичайния възглед, чийто немощен дух, едва ли е способен да проумее защо един баща убива и предлага като ястие на боговете своя син, воден единствено от каприза си да разбере, дали могъщите владетели на Олимп са всезнаещи.

Тантал е любимец на боговете, той има достъп до трапезите им, дочува тайните им, позволено му е да търси божията помощ за удовлетворение на своите желания. Тантал е син на Зевс, но преди всичко е човек; боговете съзнават неговата човешкост, но го признават за богоравен.

Един ден Тантал заклал сина си Пелопс и го поднесъл на боговете във вид на вкусна гозба. Царят на Сипил бил заинтригуван дали боговете ще прозрат деянието му, пиршеството ще бъде ли като всяко друго, ще протече във веселие или някой ще заподозре с какво е бил нагостен.

Да подложиш боговете на изпитание, значи да поставиш под съмнение тяхната божественост. Но какво значи да си бог, в какво се изразява въпросната божественост? Тук отговорът е: вездесъщието е божия атрибут от най-висок ранг, то е способността да сториш всичко, въпреки и отвъд всяко ограничение.

Психологията е едно умение, посредством което човек успява да превърне знанието - за каквото и да е на този свят - в преживяване. Психологията разбулва далечните и в същото време технически умопостижения, като ги дарява с непосредствеността на нещо усетимо, на нещо истински мое. Да кажем, че боговете са вездесъщи, а вездесъщието е моженето-на-всичко, е само куп от твърдения, които навяват единствено досада и отчуждение.

Митът за Тантал ни запраща право в сърцето на човека, така ние се озоваваме насред драмата на най-потайните копнежи и сблъсъци в човешкото. Повествованието на легендата ни разкрива фойерверкът на билото в началото на времената, връхлита ни със своята емоционалност и ни държи на междата, дето нещата са пределно ясни, но си остават неразбрани.

Психологически вездесъщието на боговете значи някой да има силата и желанието да прекрачи целия свят и да се озове не другаде, а вътре в мен. Богът е бог само и единствено, ако ме познава докрай, без остатък. Често срещан атеистичен повик е: "Боже, защо не направиш нещо? Не виждаш ли какво се случва с мен? Не ме ли разбираш?" А да бъда разбран винаги е значело да бъда приет.

Митовете са шествия от парадокси, повествованието им така протича, че все едно съдържа в себе си съзнание, което дебне чуващия мита и съсича всеки негов опит да прозре същността на разказаното.

Така е и с мита за Тантал, облагодетелстваният с божието благоволение. Всеки друг, но не и Тантал може да се оплаква от боговете. Зевс не веднъж иска от своя син да чуе неговите желания, готовността му да изпълни всеки негов каприз не подлежи на съмнение. Тантал високомерно отказва да пожелае каквото и да е, сам твърди, че жребият му е несравним. Защо тогава сипилският цар предизвиква боговете, защо ги гощава със собствения си син и изпитва всезнанието им?

Тантал неведнъж краде нектар и амброзия от угощенията, на които присъства, низхожда от Олимп и раздава откраднатото на хората. Никой от боговете не подозира Танталовата неблагодарност. Специфично за психологията на крадеца е, че той изпитва удовлетворение от слепотата на окрадения. Блажен е моментът, в който действията са невидяни и сякаш самият крадец цял става невидим. Кражбата в същността си е отмъщение към другите хора, заради това, че те не са признали крадеца. Да бъдеш признат, вече знаем, значи да бъдеш разбран. Да бъдеш разбран значи да бъдеш видян извътре, до дъно. Човек иска човекът да е бог. Крадецът е отчаянието на една душа, която вече знае, че хората не са богове. Това е и психологическото основание за кражбата, което из от несъзнаваното звучи горе долу така: "ако не разбират какво желая, кога го желая, как го желая, с една дума, ако не ме виждат, то аз ще ги накарам да страдат изпод неспособността си да ме виждат. Ще ги ощетя като ги окрада тъй, както те ме ощетиха, като не ме разбраха". Усещането за невинност в престъпниците се дължи най-вече в убедеността, че съдът, който произнася присъдата е неавтентичен. Истински справедливият съд би уловил престъпника миг, преди той да извърши престъплението си. Автентичността е въпрос на проницание и всезнание, а справедливостта - на своевременност. Престъпникът с цялото си следпрестъпно поведение сякаш казва: "вие не може да ме съдите, защото не бе по силите ви да възпрепятствате престъплението, което извърших; аз не ви признавам, защото вие не ме признахте". Така престъпникът отвръща на обвинението с обвинение. Междувпрочем тук се разкрива и психологията на прошката. Онзи, който прощава, е способен на това, защото отнапред е прозрял престъпното намерение, не е бил изненадан от извършването му и е приел сгрешилия такъв какъвто е, което значи разбрал го е, признал го е. Малкото дете понякога извършва пакости пред очите на възрастния, бели, които нито имат някакъв макар детски смисъл, нито дори са извършени с желание. Въпросната пакост сама по себе си не е цел, тя е средство да се изпита възрастния човек доколко приема детето такова, каквото е. Нещо повече, малкият човек копнее да бъде разбран в своите най-мрачни прояви, дори в своето безсмислие и безкраен инат. Да бъда обичан не значи да бъда наказван за грешките си; да бъда обичан не значи и да бъда научен да не извършвам грешки; да бъда обичан е да ми бъде простено, че греша; да бъда обичан е да бъда свободен да правя този, който ме обича, несвободен. В своя "Идиот" Достоевски разкрива силата на един втори Христос, който обича въпреки всичко, понеже за него няма "въпреки" и защото винаги обича теб такъв, какъвто си.

За Тантал боговете ще бъдат вездесъщи, само ако го приемат с цялата му човешкост, което значи заедно с неблагодарността, коварството и жестокосърдечието. Ако вездесъщието е моженето-на-всичко, то Зевс вездесъщ ли е, чуди се Тантал? Бащата навярно не може да прозре желанията на сина, затова и се налага да го пита за тях. Ако боговете не са всезнаещи, то те не са и вездесъщи. Ами ако имам желание да извърша престъпление, ужасно престъпление, то тогава какво, мисли си Тантал, ще бъда наказан ли? Тези, които наказват, са тези, на които не им достига да обичат.

Пелопс е поднесен върху блюдо, Тантал е извършил това, което е намислил, време е да се разбере какво ще последва. Боговете не посягат към човека, защото боговете не ядат хора. Те разпознават човека дори и във вид на гозба. Само Деметра отхапва от рамото на Пелопс, разсеяна и натъжена от загубата на своята дъщеря Персефона.

Тантал е наказан! Запратен в Хадес, той е измъчван от жажда, макар да е потопен в бистра вода; той е вечно гладен, въпреки че над главата му са надвесени плодородни дървета. Когато се опита да пие, водите се отдръпват; щом понечи да се надигне и яде, клоните с плодове се отдалечават.

Пелопс е съчленен от боговете, тяхното вездесъщие проличава в най-голямото физически доловимо чудо, превръщането на мъртвеца в жив човек. Но способни ли са боговете да извършат чудото на всички чудеса? Да разберат човека, да му простят?

Тантал - богоравният - е човек. Той е способен да убие сина си тъй, както Кронос убива своите синове, но за Тантал е непосилно да възвърне сина си към живот. Без боговете ние стотици пъти ще убиваме децата си и никога не ще ги възвърнем обратно. Прошката, която Тантал получава, е един отново жив син. По този начин боговете снемат Танталовото престъпление и поради тази причина тяхната присъда е справедлива, а съдът им е автентичен.

Човек е същество, което страда! Това страдание се случва не толкова, когато човек е спохождан от болка или когато злото се разпорежда с деня му, а когато изпред неспособността му да проникне в събитията от бъдещето, той се почувства заплашен от невидността на същото това бъдеще. Златното сократово знание, че нищо не се знае, е единствения зрим поглед в утрешния ден. Тантал, който е изпитал божието всезнание е желал не друго, а точно него. Човекът твърде често не желае да е подвластен на чуждото благоволение, той иска сам да държи в ръцете си своята съдба. Защо друг да ни признава, защо не можем да го направим сами? Човешкостта е да не можеш да се признаеш сам; ако някой е обречен да не ме разбере, то този някой съм аз. За човека другият е бог, защото признанието, тоест любовта е достъпна единствено чрез него. В същината си страданието е не самотата на днешния ден, страданието е върховната опасност на едно утре, в което ще бъда сам; страданието е страха от пропадането из от днешния ден на всички мои перспективи. Тантал е искал всезнанието, което ще му даде възможност да прозре слънцето на утрешния ден, Тантал е желал да види дали, когато превали идещата нощ, Зевс ще е все тъй благодетелния баща; Тантал е копнял да бъде вездесъщ, тоест да може, а не само да желае, Тантал е повикът на човека да бъде бог. Ала Тантал е провала на човек да бъде бог, защото съдбата на човека е бог да бъде провидян единствено в лика на другия.

Но Тантал е и един Авраам. Той е готов да жертва своето най-скъпо, защото синът е знанието за съдбина, проницание в бъдещето. Детето, дарено на Бога е човек, който ще се завърне жив, роден за втори път, но вече роден с Бога. Ако Авраам не вярваше, той би рискувал, подвластен на суеверна слепота, но Авраам е вярвал и затова е виждал, че Бог ще го обича не само днес, но и утре в лицето на собствения му син, както и посредством синовете на синовете му. Така е и с Тантал, той не е изпитал боговете от каприз, от надменност или скука, а в името на своя син. Неизреченото Танталово желание е било: "Зевсе, не желая друго, освен един ден да се отнасяш със сина ми тъй, както се отнасяш с мен, защото един баща не желае друго, освен спасението на своето дете".

Последното и най-страшно наказание, което Тантал е трябвало да изтърпи, е една скала провесена над него, която заплашвала всеки момент да се отчупи от основата си и да се стовари с цялата си тежест върху него. Тантал е бил в невъзможност да се храни и пие, макар изпред очите му винаги да е имало плодове и вода, психологически това значи - да съзнаваш е да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен. Скалата, която не пада, но винаги пада не падайки, е - да съзнаваш, че всеки момент може да спреш да съзнаваш, че няма да бъдеш удовлетворен.

И всичко ведно -

Да чувстваш Тантал у себе си е да приемеш, че си човек.