Еднотипни ритми, по-безлични от живота. Тела, разголени и  движещи се в такта на разочарованието от живота. Желанието за живот, а не просто за съществуване. Изгубената искра в детските очи. Неродените дъщери и синове, забравени във времето, когато всичко беше  диво и вълнуващо, апетитът – незадоволим, сексът – безименен.  Времето. Да. В. Р. Е. М. Е. Т. О. Не стига. Не ми стига. Преди. Сега. А после? Съжителство между изгубени души, не търсещи  нищо, не очакващи нищо. Не осъзнавайки своята безпътност. А пътя? Той беше стар, очукан, черен. Сега е асфалтиран, нов, вдъхващ надежда. Но крачките са едни и същи. Краят е един и същ. Завоят е един и същ. Аз съм една и съща. Какво правя? Какво ми има? Нищо. Нали това е редовният отговор? Битувам в небитието, правя нищоправене, съществувам в несъществуващото. Забравила него, нея, тях, теб и себе си. Носталгията е непреодолима, неизлечима, побъркваща, раздираща ме от вътре навън. Споменът за това, което е било е по-силен от усещането за това, което е. Мислите ми стават все по-объркващи. Аз съм объркана. Извинявам се, аз съм побъркана.

Прекрасно начало на историята ми. Но аз нямам история. Тя е просто моя хазяйка, а аз съм под рента.

Историята. Човекът. Ах, този Вапцаров.

Четях поредната статия в нашумял български сайт. Ставаше въпрос за влиянието на носталгията върху хората и обречеността им на цинизъм и бездушие. Животът е представен като низ от спомени за доброто старо време. Те са превзели така живота ни, че в опит да си ги  възвърнем  и изживеем отново се отдаваме на лудостта. Развратът е съпътстващ.

Разврат.  Хубава дума. Хората започнаха все по-малко да я употребяват. Но започнаха все по-често да я прилагат в начина си на живот.

Мама ми е разказвала за времето, когато тя е била тийнейджърка. Момчетата са канили момичетата да танцуват блус. Писали са си любовни писма, запечатани с целувка. Криели са се в градинки, кьошета и стаи за да могат да се врекат в любов, а може би и да се целунат в знак на обич  и вярност. Сексуалността е била тема табу. Водеща била нормата за семейството като основополагаща единица на нашето общество.  Това ме кара да изпитвам носталгия по миналото, което не съм изживяла.

Какво би било, ако…. Всъщност няма значение.
От значение съм АЗ и ти и тя, но не и ние. Не са важни думите, те са хвърлени на вятъра. Не са важни целувките, те са просто преход към секса. Не са важни обещанията, те са неспазени. Не е важно времето, то е загубено. Аз също. Всички сме. Душите ни, телата ни, те са разменна монета, не можем да ги задържим, но и сякаш не искаме. А какво ще кажете за новият Айфон?  Е, и той  няма да се задържи, ще излезе по-нов. Преходността е смазваща, рязка, рушаща. Остават само руините от това, което е било и от това, което е трябвало да бъде. Под тях съм аз, а на повърхността… там е мечтата и денят, и животът и….