Еднотипни ритми, по-безлични от живота. Тела, разголени и движещи се в такта на разочарованието от живота. Желанието за живот, а не просто за съществуване. Изгубената искра в детските очи. Неродените дъщери и синове, забравени във времето, когато всичко беше диво и вълнуващо, апетитът – незадоволим, сексът – безименен. Времето. Да. В. Р. Е. М. Е. Т. О. Не стига. Не ми стига. Преди. Сега. А после? Съжителство между изгубени души, не търсещи нищо, не очакващи нищо. Не осъзнавайки своята безпътност. А пътя? Той беше стар, очукан, черен. Сега е асфалтиран, нов, вдъхващ надежда. Но крачките са едни и същи. Краят е един и същ. Завоят е един и същ. Аз съм една и съща. Какво правя? Какво ми има? Нищо. Нали това е редовният отговор? Битувам в небитието, правя нищоправене, съществувам в несъществуващото. Забравила него, нея, тях, теб и себе си. Носталгията е непреодолима, неизлечима, побъркваща, раздираща ме от вътре навън. Споменът за това, което е било е по-силен от усещането за това, което е. ...