Търся го. Вечно него. Търся го, както слепият търси светлината. Търся го, както глухият търси песента... А той, той отдавна е намерен. Всъщност никога не е бил изгубен. Песента е била в съзнанието ми, светлината - в душата ми.
      Търся го. Само него. Търся го в теб. Търся го в клошаря на улицата. Търся го в нечии очи. Търся го в металическия блясък на сивия ден. А той, той никога не се е криел. Намирам го в болката на плачещото дете. Преоткривам го в тихия дъжд. Той досега се е скитал по друмищата на нашите сърца. Бил е отново на път, за да открие и събуди онова, що е заспало у нас.
      Търся го. Отново него. Търся го в дебелите книжни томове. Търся го в сивия гранит, покрит с имена. Търся го в бурния вятър. Дори и в “google” го търся. А той, той винаги е бил до мен. В дни, когато единственият ми събеседник е била една машина, той е говорил в мен. Когато съм си мислела, че е по-добре да напусна тази страна и да отида в друга, той ме е дърпал назад.
      Търся го. “Всичкия” него. Търся го в своите постъпки. В своите думи и мисли. Търся неговия гроб. Търся го като че ли вече не е тук. А той, той е навсякъде. Живее във времето и то живее в него. Сърцето му тупти на границата на вечността и безсмъртието. То тупти и в мен.
      Търся го. “Истинския” него. Търся го, сякаш съм болна от треска. Търся го в мъгливия февруарски ден. Търся го в смисъла на живота. Дори и в смисъла на смъртта. А той, той търси мен. Когато си спомням, че дължа на него това, което съм, всъщност осъзнавам, че без него нямаше да има мен. Когато гледам различните хора на улицата, в техните тъжни очи съзирам негови сълзи.
      Търся го. “Живия” него. Търся го в електрическите искри на оголения кабел. Търся го в помътнелите води на бушуващите реки. Да, дори в разрушените от бури къщи и сърца го търся. А той, той все ми се изплъзва. Ту е толкова близо, ту - ужасно далеч. Понякога поглеждам през неговия сив взор, понякога всичко около мен е тъмнина. Но важно е, че все някога ще прогледна напълно.
      Търся го. “Борбения” него. Търся го в усмивката на някое дете. Търся го в думи като “любов” и “свобода”. Търся го в слънчевата светлина. А той, той е брат на бледата луна. През нощта се е скитал сам по пътища безкрайни, за да ни дари света - такъв, какъвто е сега. Когато искам да заплача и от болка да крещя, усещам неговата сила и топлота, които ме карат да не се предавам.
      Търся го. Васил Иванов Кунчев. Просто Левски. Търся го в дните, когато сме забравили кои сме. Търся го, когато змийски усти бълват отрова върху думата “свобода” и се подиграват с нея. Търся го, когато деня на неговата смърт някой невежа нарича празник. Търся го в останките на онова величие на България, в което вярвам. Търся го, отвратена от фалшивите усмивки на предатели и повърхностни хора. Търся го в забързаните и лишени от изпепеляващи чувства, дни...
     Да, търся те. Тебе, Дяконе. Надявам се някой ден наистина, дори и за секунда, до тебе да се доближа. Моля се, когато за прошка ти целуна ръка, ти да се усмихнеш благо. Вярвам, Левски, ти си по-добрата част от всеки един от нас. Откривам те всеки път отново, ден след ден, в тях, в него и в мен. В страдащите и гладуващите; в болните и старите; в силните и слабите; в бедните и богатите; в безразличните и загрижените…
     Търся те. Тебе Левски. Търся те, както дете търси изгубения си родител. Търся те, както изтерзана душа търси духовен наставник. Търся те, както мога. А ти, ти си в мен. Всъщност като се замисля, търся те откакто се помня. По калните пътища на нашата Родина, където ти си търсил свободата днес, аз търся теб. Но моля те, не ме оставяй напълно да те открия – остани загадка и мечта. Бъди какъвто си сега – и близо и далече… Някъде на границата на безсмъртието и вечността.