В дупката

 Мълчиш! Гледаш онази така неопределена "точка" в пространството, а мислите в главата ти се въртят, размиват, дори понякога подреждат, като пъзел с хиляди частици. Уж всичко е наред, но нещо сиво сякаш е обгърнало душата ти и тази сивота те задушава, ослепява, натъжава...
 Една сълза от доста дълго време напира да се търкулне по нежното ти, но пропито с умора лице... а ти не й даваш да се откъсне от кристално-зелените ти очи. Защо? Пусни я да се гмурне в морето от объркани хора и да им разкаже история - по-красива и по-тъжна дори от самата нея...
 Чудиш се как една мъничка прозрачна и чиста, като водата сълза, може да разкаже за живота, пълен с превратности, за любовта - отлетяла някъде в нищото, за вчерашния ден, за днес... Понякога само тя е нужна, за да му олекне на мъченика. Понякога само една сълза прощава хиляди грешки. Понякога дори само тя е достатъчна, за да те направи щастлив.
 Проплака ли вече?
 Продължаваш да гледаш в същата тази неопределена "точка", но сега очите ти са влажни, а лицето ти - обляно в сълзи. Питаш се "Защо?". А къде е отговорът? Има едни такива моменти в твоя кратък живот, през които той ти се струва потънал кораб в дълбините на океана, а ти си в него и безмислено се опитваш да изплуваш на повърхността. Размахваш ръце из ледената вода, сковаваща всяка фибра в теб, все нагоре... и нагоре, но слънцето все не идва и всичко е вода, ледена вода...
 Продължаваш да наблюдаваш "точката" в нищото, но се стряскаш от топлата ръка, която докосва треперещото ти същество. Обръщаш глава и там е то -слънцето, толкова бленувано и толкова желано, толкова мечтано... Гъделичка те с топлината си, а ти сякаш се разтапяш от удоволствие. Сивотата, мрака и студът вече ги няма... Прескочи и тази дупка... Сега се усмихваш, а усмивката е щастие. Само една усмивка е нужна, за да се стоплиш, да се разсмееш, да си щастлив...