Ето я младата роза. От малка обгрята от силното слънце. Но времето минава, а поляната край нея празна остава, а сърцето и все така плаче. Обляна в злато и сребро, покрита в тръни - ножове опасни - никой не я взема. Покрай нея обикновени минзухари отидоха си от отдавна. А тя стои и чака нежната прегръдка на нечия ръка и капчиците любов от нечие разбито сърце. Красива и нежна, златен сорт, стои и никой няма смелост да сложи край на две страдания, а в замяна само капка кръв да остави. Може би любов не се е родила толкова силна, може би сърцето не може да дава, а само иска. А защо ли казват, че любовта е вечна. Може и да са прави. Но ако беше така, нямаше сладкото дихание на едно цвете да стои само в почвата студена, а щеше да топли нечие сърце. А дали вечната любов просто не е отдаване на една идея и аз сама не зная. Но съм сигурна, че ще дойде краят на нежната робиня на любовта, когато светът осъзнае какво е любовта.