Стъклената огърлица на врата ù отразяваше чертите на враговете, заобиколили трона ù, в позиции на най-близките и доверени хора в дворцовия покой. Тя стоеше с елегантно вдигната глава така, че слънчевата ù коса да пада съвсем естествено върху фините ù рамене, също както коприна се докосва до порцелан. Сатененият плат я бе прегърнал в меката обвивка на най-топлите цветове на розова лилиумова чашка, чиито листа се бяха разпилели меко около трона ù. Очите ù бяха спокойни, взиращи се през прозореца, гледащ към собствения ù свят. Но имаше нещо нередно… усещането за спокойствие напускаше покоите на душата ù с всяка изминала минута. Някой безпощадно изкореняваше мечтите ù и изпотъпкваше всичко онова, което бе създала. Какво бе това създание? Лицето му бе озарено от усмивка и всяко негово действие ускоряваше процеса на унищожението ù, причиняваше ù болка, болка, която проникваше в душата ù и постепенно се превръщаше в хиляди стъкълца, ослепяващи я с острия си връх. Всичко, което виждаше, я ослепяваше, а очите ù сякаш горяха под напора на болката. Нищо никога не е било в състояние да я прекърши, да я провали - да я унищожи.

  Бледото ù осакатено лице лежеше на земята, косата ù бе небрежно разпиляна по студения мраморен под, а тялото ù безжизнено потънало в разкъсания сатен. Но тя бе благодарна, благодарна бе за тишината и привидното спокойствие, надвиснало в пространството около нея. Силен трясък проехтя в тронната зала… ехото от приближаващи стъпки накара тялото ù да се сгърчи, а слухът ù да се изостри до полуда. Опитите ù да разпознае приближаващите сенки бяха заличени в мига, в който смях прониза съзнанието ù, смях на задоволство. Нима някой от хората около нея бе способен да се радва на разбитата ù фигура или ослепеното ù лице?! Звукът от смеха се усилваше и я проглушаваше, така както кристална чаша не би издържала под напора на силна музика. Стъпките забързаха, бяха много… а смехът, смехът ехтеше в цялата зала като тържествената музика при унищожаването на грешник, използван в жертвоприношение. Внезапно силен удар проряза корема и гърдите ù, смехът не се чуваше, но пък болката проникваше с всяко едно докосване на студения метал, на ножа до кожата ù. Беззащитното ù тяло танцуваше под ударите му, докато не се отпусна като парцалена кукла. Стъклената огърлица от врата ù се бе разпиляла навсякъде около нея, отразяваща щастливите лица на враговете, заобиколили безжизненото ù тяло, в позиции на най-близките и доверени хора в дворцовия покой.