Стъклената огърлица на врата ù отразяваше чертите на враговете, заобиколили трона ù, в позиции на най-близките и доверени хора в дворцовия покой. Тя стоеше с елегантно вдигната глава така, че слънчевата ù коса да пада съвсем естествено върху фините ù рамене, също както коприна се докосва до порцелан. Сатененият плат я бе прегърнал в меката обвивка на най-топлите цветове на розова лилиумова чашка, чиито листа се бяха разпилели меко около трона ù. Очите ù бяха спокойни, взиращи се през прозореца, гледащ към собствения ù свят. Но имаше нещо нередно… усещането за спокойствие напускаше покоите на душата ù с всяка изминала минута. Някой безпощадно изкореняваше мечтите ù и изпотъпкваше всичко онова, което бе създала. Какво бе това създание? Лицето му бе озарено от усмивка и всяко негово действие ускоряваше процеса на унищожението ù, причиняваше ù болка, болка, която проникваше в душата ù и постепенно се превръщаше в хиляди стъкълца, ослепяващи я с острия си връх. Всичко, което виждаше, я осле ...