Седя пред отворения латоп в тъмната си стая. Малко след полунощ е и се опитвам да реша дали си струва да пиша тези редове. Но тъй като желание за това не ми липсва, защото фрустрацията ми има колосални размери и поради това все някак трябва да ескалира, пък дори и в едно хейтърско и злободневно писание, (като това, да ;) ) ще се наложи да изтормозя копчетата на безпомощния си лаптоп.

Разходка вечер. Под нощното безоблачно и звездно небе. Пълнолуние. Разговори с приятел. Подухва лек ветрец. Щурците притъпяват иначе не толкова приятната нощна полифония от звуци. Коли, смях, тук-там някаква комерсиална музика. Изобщо много хубава вечер. Приятна, спокойна. Какво може да я развали? Е, не много неща, но мога да се сетя за някои. Можеше някое завидно голямо парче от метеорно тяло да се стовари върху главата ми, оставяйки ме в безсъзнание. Или да ме ухапе бездомно куче, след това да си вдигне крака върху моя и да се освободи от някоя друга жълтеникава течност. Можех и да падна в някоя шахта, докато стъпвам на уж стабилната земя под краката си. Случват се такива неща. Или да се ударя в климатик на улична будка за вестници. Де да беше това, уважаеми, де да беше това... Нямаше да се чувствам толкова унизена и долна, с толкова уязвена гордост. Толкова безпомощна в тялото си на жена, която има достойнство, което принципно във всякакви ситуации гордо защитава, дори със сетни сили, но което в този случай не е удостоено с внимание. Може би поради немаловажния факт, че това понятие, за да има тежест за даден субект изобщо, трябва да бъде на първо място поне налично като негово себеусещане, ако не като дума в речника му. (Но хайде, не на всеки му се полагат такива "екстри".) Уви. Случаят не е такъв. Но това не ме интересува, защото аз такова нещо си имам. Затова, ако бях мъж, в този събитиен развой, щях да постъпя „типично мъжки”. С някои живи твари, крачещи по обществените паркове и централни улици, друг потенциално ефективен вариант за „общуване” (чисто и просто) НЯМА. Вярвам с най-възторжената възможна вяра, кореспондираща със здравия ми разум, че в ситуации като тази, която, както сигурно си личи, успя да ме смути до невъобразимо равнище, се постъпва единствено мъжки – с юмруци, палки, ножове и пепър спрейове. Само дето юмруците ми нямат тази мощ, (която иначе май ми се полага, щом съм принудена да живея в една такава обществена действителност) подобни пособия аз не притежавам, а спрейчето просто си остана на рафта. Нали се разхождам в центъра, какъв е шансът да ми потрябва? Уви. Изчисленията ми се оказаха грешни. На центъра ромски братя „вежливо” разхлаждат с кока кола. Веднага след  „свръхмилото” деяние, ненадейно от гърлата им се излива порой от на пръв поглед глуповат и инфантилен смях, но вие да не би да си помисли(х)те, че той е злонамерен? – о, нищо подобно! Той е плод на еманиращата радост от едно (безспорно!) поразяващо с дълбока нравственост и величие, дело.

Всъщност не ме притесни фактът, че ме поляха с кòла насред центъра на родния ми град и нито един „мъж”, който беше (сравнително) наблизо до гледката, не се намеси. Не ме притесни и фактът, че бялата ми дреха покафеня на отделни места, а косата ми лепнеше по пътя към вкъщи.  Но ме порази фактът, че това изобщо е възможно. Че няма никаква причина това да не се случи отново, на мен или на друг. Че никой няма да направи нищо, защото абсурдът е (върховна) норма, която се нарушава тогава и само (тогава) когато има някакви проблясъци на разумност.

 (Тоест никога...)

*... и преди да бъда обвинена в расизъм - има солидна доза преувеличение (в допълнение с малко черен хумор)