Време. Няма да бъда нито първата, нито последната да разглеждам тази така изтъркана и нищена от философите тема. Има милиони интерпретации на Времето, Време като метеорологично понятие, Време като преследвач, и  Време като съкровище, и Време като какво ли още не. Моят поглед към Времето представлява поглед към него чрез и през самото Време.

         Казват, че дните на всеки човек на Земята са преброени, че всички умираме, и е така. Всички имаме като подарък от Вездесъщия по едно малко късче от безбрежното четвърто измерение и правото да се разполагаме с него както намерим за добре. И ако ние вървим през целия си живот по така познатия на всички прашен и болезнен път, докато Времето ни намалява, то това означава, че Времето – то е път. Дължината на битието ни, „километрите“, които „извървяваме“ преди края, моментите, които прекарваме в спокойния уют на любящо семейство или насред бурна, жестока, понякога гладна, а често и кървава битка, за да удължим земния си път – във всичко това присъства Времето като фактор, който определя постъпките и подбудите ни.

          Краткостта на даденото ни на Земята време е обидна. А прелестите, които би могла да ни поднесе съдбата по време на живота – пищни, зашеметяващи, неизброими. Неизброими. Толкова безкрайно много, че не един, не два, пет, десет или сто живота, цяла вечност би била прекалено малко, за да може човек да им се отдаде докрай, да ги изживее и да вземе най-ценното от тях. Няма как да знам дали живеем само веднъж, или се прераждаме, за да може душата ни да пътува във времето и измеренията, за да трупа мъдрост. Това е не по-малко нищен въпрос от самото Време, но и подозирайки, че това би могъл да е въпросът, зад чийто отговор се крие смисълът на всичко, ме изпълва със страхопочитание и нежелание да узная отговора, защото човек, който знае какво е бъдещето му, няма бъдеще. Ако знаеш какво е чувството, което се опитваш от цяла вечност да изпиташ, то тогава какъв би бил смисълът да го преследваш? Ако знаеш отговора на всичко, защо да продължаваш да си задаваш въпроси? Аз искам да продължавам да питам и да узнавам отговори. Искам да узная всичко, да опитам всеки вкус, да потъна във всеки блян, който някога може да бъде сънуван, да преживея всичко, което може да бъде изживяно. Наивно желание може би, но в едно съм сигурна – една душа никога няма да се измори да трупа спомени. Може би не в този живот, в следващия, или в по-следващия. Ала държейки малкото Време, което ни е заделено, знаейки, че имаме дадена едва една миниатюрна прашинка от Пътя, който изобщо може да бъде обходен и опознат от човешко съзнание, какво друго ни остава освен да я обходим колкото можем по-обстойно? Би било обида към нас самите, ако пропуснем да видим всичко, що може да се види и не отсеем най-ценното, за да го запазим за себе си. Толкова много да се направи, а ни е дадено толкова малко Време, за да го изпълним. По-ценно от диамантите. От любовта. От живота. Всеки го има, малко го забелязват, единици са тези, които го оценяват.

         А фактът, че има милиони хора по широкия свят, които губят още и още от Времето си, е повече от тъжен.