Вятърът

           Вятърът. Чуваш ли го? Почувствай го. Как тихичко се промъква измежду листата и как стихийно се мята в душата. Тъй нежно шепне навън и вие вътре в теб. Чуваш ли го?

          Не този лек вечерен бриз, а онзи опустошаващ вихър. Той вика, крещи и подмята душата ти като вълма мъгла. В неговия глас стенат и призовават хиляди души. Та какво е вятърът, ако не безумно съчетание от викове и вопли, а? Не приятният летен, прохладен ветрец, а бурята, разкъсваща те отвътре .

          Чуваш ли? Защото аз го чувам прекалено силно и дълбоко. О, издуй с все сила платната на малката ми платноходка и не ме оставяй, не ме оставяй, докато не стигнем с теб до ръба на света! Там водите се изливат в нищото и аз ще се спусна по този шеметен водопад. Какво от това, че не ще мога да се върна! Искам да полетя, носен от безумните ти вихри! Искам да почувствам изцяло твоята дива и необуздана сила! Взами ме! И разнеси останките от душата ми по четирите посоки на света!

          И тогава, едва ли някой ще си спомня за мен. Освен ти, ветре. Ти винаги ще помниш нашия полет, нали? Аз... искам ... с теб... да полетя...