„…всичко, което надхвърля случайността, има смисъл.“

Коджи Сузуки

Дали понякога търсим определени знаци или се чувстваме в предизвестена ситуация, дали намираме обяснение в несъвсем обясними неща и как търсим в своя път онзи смисъл за неговото изживяване? Въпросите могат да бъдат далеч повече от възможните отговори, дори и тези, които си остават никога незададени.

Тръгваме по своя път заченати от онази висша добродетел за продължаване на своя род и плод на страстните влечения да се обичаме помежду си. Проплакваме без да знаем за това, сърдим се на родителите – отново без да знаем защо, имаме безкрайно много въпроси и търсим отговори на всички тях, имаме безкрайно много желания, които някога са задоволени, а понякога – не. Безметежно преминаваме през детското си щастие и тръгваме да търсим смисъл на последващите дни и години. Понякога тях, годините, ги живеем безразборно, друг път – съвсем подредено и предвидимо, а понякога те са съпътствани със силни турбулентни течения и пропадания в нищото, което медиците наричат старателно „депресии“. Идва време, в което започваме да търсим и преследваме свои или натрапени цели, да изпълняваме безброй делнични и празнични задачи и да търсим време, в което да откриваме собственото си мерно или безмерно съществуване.

„Възрастните знаят какъв е смисълът на живота,“ – това е глобална лъжа, в която всеки трябва да вярва. (Мюриел Барбери) Вероятно натрупаната житейска история помага на тях, по-възрастните, да правят по-съществени и по-точни преценки, но едва ли могат еднозначно и съвсем правдиво да ни отговорят смислено именно за смисъла на живота. И всеки техен отговор ще бъде несъвсем верен и ще оставя своя немалка вратичка към неизвестното.

„Ще се върна след десет минути.“ няма смисъл, ако не знаеш от кога започват тези десет минути“. (Кейт Аткинсън). Един достатъчно прагматичен пример за липсата на смисъл в очакваното връщане. Ние хората сме научени да очакваме да ни се случват добри неща, които да ни носят своята човешка удовлетвореност от това наше непрекъснато повтарящо се стремление.

„Винаги има смисъл да продължаваме да правим както трябва,… дори ако изглежда, че това вече не е необходимо“. (Дидие Дьокоен) Можем да подкрепим това твърдение по относително безспорен начин и да показваме на околните колко безсмислено е търсенето на смисленото ни съществуване. И все пак „всичко има смисъл – отговори Кристиан. – Само понякога не можем да намерим правилните въпроси. Но това не означава, че тези въпроси и отговори не съществуват“. (Лаура Гайего)

Преди година и половина, по време на разговор и сутрешно неделно кафе по Радио Стара Загора, разговаряхме защо толкова често и многократно търсим отговори на въпроси, които да осмислят всичко, което вършим със себе си и което неминуемо дава отражение и на всички около нас. По-лесните отговори идваха винаги, когато се доближавахме до мъдрите мисли на различни хора. Все пак усещанията винаги си остават интимно лични и трябва някак да ги обясняваме по своя собствена и отличаваща се реалност, защото трябва първо да ги споделим със самите себе си и доста по-късно на останалите (ако въобще имаме това желание, възможност и достатъчно смелост).

Не защото е по-лесно, а защото е достатъчно правдиво и вярно: „Какъв е смисълът на живота? – Смисълът на живота е в самия живот и в нищо друго. Успешният живот е пълен със смисъл. Ако не се отдадете на живота такъв, какъвто е, ще усетите неговата безсмисленост. Следователно смисълът на живота до голяма степен зависи от това какво всеки може да направи с това, което му е дадено“. (Берт Хелингер)

Опитвам се често да се боря с времето и пространството (в което живеем и не сме избрали по своя воля), като често обяснявам, че то времето не достига и ни намира относително неподготвени за терзанията, които ще ни поднесе. Дали намираме тази възможност да ги споделим е далеч по-сложно предизвикателство към собствената ни преценка за успех или за неуспех на начинанието за осмисляне на нашия земен път.

Измеримите параметри някак не могат да ни помогнат в това обяснение, независимо че сме свикнали във всяко действие или бездействие да търсим съответната величина на отразяването му. Едва ли можем толкова лесно да ги открием за себе си, дори когато те вече са открити от други. Адаптиращата ни функция не е еднозначно приспособима към всеки един от нас и в това е същностният проблем, ако въобще това е проблем на съществуването ни.

„… Времето не е това, което се измерва със стрелките на часовника, и че няма смисъл да се измерва количествено, понеже главното във времето е неговата пълнота. Тоест не количество, а качество. Понеже важно е не това, колко дълго живеем, а това, как живеем, и не това, колко го преживяваме, а това, колко дълбоко го преживяваме. (Хайо Банцхав)

За времето почти съм сигурен, че можем да го ограничим с това, че то започва с нашето раждане и приключва с нашата смърт. След настъпване на първото неминуемо следва и второто, но дали и как ще преминем през този своеобразен път е може би онази смислена безсмисленост, която откриваме или въобще не намираме през целия си живот. Тези странни обяснения звучат достатъчно вярно, но намирането на тяхното съдържание е може би най-трудното нещо за което малко или много си струва да се справяме с безброй радости, тъга, препъвания, пропадания или полети. И всичко това в относително пренебрежимо краткото време от онова неусетно начало, голямото бързане и краткото успокоение на нашия дух.

„… Живота и смъртта са неразделни, но, въпреки това и благодарение на това е необходимо да се търси смисълът на съществуването“. (Пол Каланити)

Преплитат се със своята сложност и простота различни мисли, уталожват се страсти, правим верни или съвсем неверни заключения на мислите си. Все пак тя продължава да се боричка в намирането на относително верните отговори, които да удовлетворят нашето усещане за смисъл. Неистовото търсене на отговори ще продължава да поражда нови и нови въпроси, намирането на приблизително верни отговори ще създава нови и нови съмнения и ще ни кара да бъдем боязливо предпазливи в тяхното излагане. И ето, намираме достатъчно ясно и кратко обяснително определение за това: „… парадоксът на четенето: то ни изважда от реалността, за да изпълним реалността със смисъл“. (Даниел Пенак)

Намирането на краен и пълен смисъл вероятно е измеримо нещо, но как да го докажем и после как да го покажем  за да убедим околните, че то ни дава достатъчно упование да го ползваме и прилагаме и занапред. Трудна задача, дори и в смисъл на гласното или писмовно представяне по начин, който ни създава удовлетвореност от неговото постигане. И как да бъде по друг начин, като всичко, сега или по-късно, ще се повтаря отново и отново дали по същия или различен начин, но ще носи приблизително идентичен смисъл.

„… няма смисъл да побеждаваш или даже да унищожаваш своите врагове, като утрото ще ви донесе нови“. (Хенри Милър)  Странно, опитвах да избегна думичката „врагове“, но някак натрапчиво мисълта ме води към това. Отказвайки се от враговете си ми се струва, че се отказваме и от това да се движим необуздано различно напред. Някак необяснимо, но точно нашите врагове ни карат да вършим далеч по-добри и по-смислено различни неща, като се опитваме да доказваме нашата възможност да съществуваме по своя си начин и да вървим изправени по своя си път. Не знам доколко би издържало това твърдение, но доста от успелите хора са имали много врагове и това ги е накарало да докажат и покажат правотата си. Някои са успявали, други са се проваляли в това си доста тежко начинание, но винаги са опитвали да продължат и това е създавало безспорния смисъл в живота им. Всичко това може е присъщо на силните хора, а неминуемо съществуват и други. Достатъчно добро според мен е и това обяснение: „…в крайна сметка доброто ще възтържествува, защото точно това е същността и смисълът на живота“. (Анатолий Иванов) и достатъчно убедителни са думите на Колин Типинг „…всички наши действия имат последствия от един или друг вид. Ако не трябваше да отговаряме за вредата, нанесена на другите, прошката нямаше да има нито смисъл, нито стойност“.

Често си мисля, че случайни срещи на случайни хора не се случват или може би „…всичко, което надхвърля случайността, има смисъл.“ (Коджи Сузуки)

Сигурно много от нас си мислят, че започваме търсенето на смисъла на живота в онзи отрязък от време, когато сме извървели голяма част от нашия път. Дали знаем кога и как той ще приключи и дали ще имаме време да търсим смисъл на това, което вече сме извървели или сме сторили, никога, ама никога не е ясно. Тогава едва ли ще е необходимо да търсим смисъл, нито безсмислие в нашите действия и едва ли ще намерим време дори когато се самосъжаляваме, а по-скоро ще продължим хаотичното лутането си във времето и пространство.

„…естествено е човек да търси смисъла на живота, а религията е най-краткият път, ако не до истината, то до спокойствие…“ (Глория Му)

Вероятно моето и вашето търсене на отговорите ще продължи, а въпросите ще стават все повече и повече. Някои казват, че малките неща ще ни дадат достатъчно упование да открием смисъл, а на кого ще оставим големите… Не знам дали и по коя воля има разпределение на съдбата на големите и малките неща. Знам, че ние хората сме достатъчно различни и като възможности, и като усещане, и като носители на своята сила за търсене на вярната посока и верния път. Други казват, че в голямото разнообразие се търси възможност за някакъв обективно случващ се подбор (естествен или неестествен) за намиране на решения и за нашите избори. Усилвателите на тези процеси са разнообразни както по същност, така и по своето естество и това ни поставя в различни ситуации. Най-трудното в тази сложна житейска задача е намирането на онези правилни решения, а още по-сложно е намирането на онези правилни хора, които да устоят при изпълнението на тези правилни решения.

Справедливостта, с която постоянно сме в някакъв своеобразен дисбаланс, е също относително понятие. Все пак нека да се доверим на възможността за възприемането на тази справедливост на по-голяма част от нас, като достатъчна обективна реалност. Това невинаги са най-верните решения и най-добрите наши представители, а само онези които намират най-добрия път, за да постигнат тази относителна справедливост. За останалите ще оставим времето да се разпореди и да оцени техните възможности и постижения по обективен и добър начин.

проф. д.н. Венелин Терзиев