Всеки търси смисъла. И поводът да пиша в този случай е есе на мой приятел, което прочетох сутринта. Той сравнява живота ни с вървене в строй към кланица. Дали е така?!

Вярата сама по себе си е едно понятие на ума. Тя е за всички, които не са достигнали своя вътрешен изгрев, до познанието за живота и смъртта. И защото умът е двойствен, той винаги противопоставя две противоположни възможности пред себе си. Където има вяра, там има и неверие. Това е причината тъй малко хора да вярват истински в това, което наричаме Бог, Абсолют, Истина и т.н.

Разглеждан като отрязък от време на физическо съществуване, при което в дадено количество органична материя се извършват различни физико-химични процеси, и основно се отделят топлина и светлина, животът наистина изглежда като вървеж към заколение. Защото физическата смърт е неизбежна. И, тъй като е неизбежна, от осъзнаването на този факт следват следват точно две възможни и противоположни решения на ума: да вярва в безсмъртието на едно същество, влизащо в материята, но живеещо и извън нея, и затова да приема сравнително спокойно лишенията и даже да клони към съзнателен отказ от удоволствия с цел по-голямо осъзнаване на своята безсмъртност, или да  приеме, че в отрязъка от време за физическо съществуване трябва да получи максимално удовлетворение чрез наслаждения от всякакъв вид. Това е напълно обяснимо.

Сама по себе си вярата е стъпало, патерица, необходима до определен етап на осъзнаване, до етапа, в който се поражда вътрешно знание за нещата, вътрешен опит, който, следвайки в пълнота принципите на Хермес Трисмегист, започва да се изявава и навън, т.е. вътрешните преживявания дават отглас и във външния физически живот на конкретния човек. Защо говоря за принципи на Хермес като цяло? Защото в действителност те навеждат на една единствена мисъл - за единен свят, в който едно нещо се проявава по безброй много начини и, проявявайки се, слиза по стъпалата на собствената си съзнателност, при това ограничавайки я според степента на вплътняване на материята. Т.е. там, където имаме плътност, студ, втвърдяване, там съзнателността намалява, но това съвсем не значи, че изчезва напълно. Не, тя е там, но в положение на почти пълна невъзможност да изяви отвън това, що е вътре. И в такива ситуации вярата клони към нула. Защото на вярата са и нужни "чудеса", изяви навън в твърдата материя. На познанието не му е необходимо никакво доказателство за ума, защото то изживява нещата такива, каквито са.

След определена степен на префинване на материята, която включва не само физическото тяло, но и ума и емоционалността, т.е. сърдечните импулси, които  стават тогава съвсем осезаеми - сърдечният център излъчва сравнително префинена енергия към останалата част на физическото тяло и към света навън, съзнанието вече няма нужда от вяра. То започва да познава себе си. Друг е въпросът какво ще направи с това познание. Защото, макар да изглежда, че нищо не зависи от него, и до определен етап това е точно така, в действителност всичко зависи от него, защото то вече не  е просто съзнание, то е Абсолют, проявяващ се в материята.

Любовта може да расте... И тя прави точно това. Тя може да расте в материята, да се проявява. И ако този е смисълът на въплъщенията, какво чудно има?! Защото любовта не е просто привличане на материални частици на принципа на магнита. Тя е и това, но в степента на най-малка съзнателност. Иначе любовта е самият Абсолют. А Той може да се проявява в материята, може да расте в нея... И когато това стане, наистина се случват чудеса, необясними за обикновеното съзнание стечения на обстоятелствата.

Съществува една много стара притча, която увлича умовете и сърцата във всички епохи, защото дава импулс за надскачане на чисто физическото обяснение за любовта. Мога да я нарека притча за Ин и Ян, защото вече е твърде добре известна. Мога да спомена имена на герои от различни легенди, популярни в различни страни, но това е безпредметно. По-важен е смисълът. Поляризацията, изнесена още в първия принцип на Хермес: "Вселената е ментална", се изявява на абсолютно всички нива, просто Хермес говори за нея по различни начини, навеждайки мисълта на факта, че едно и също Нещо се проявава в различни форми, слизайки по стъпалата на собственото си вплътняване.

Преди да започна да пиша, реших, за тези, които определят себе си като не-вярващи, да дам пример с нещата, изнесени от Бо Ин Ра, германски художник и философ, докоснал се до праегипетската мъдрост, но и до западната окултна философия. Той обяснява нещата много просто: нищо в природата не се губи, само приема различни форми... Идеята, подходяща за западната мисъл, бе доразвита от Жан Прийор, който в "Паметта на материята" обясни по сравнително достъпен начин как подобното буквално "улавя" подобното, и там, където и станало някакво нещастие, е много вероятно да се случи следващо в по-късен момент, защото самата "атмосфера" на мястото носи отпечатъка на това нещастие, то е заредено с мисъл-форми, които умът, устроен като уред за улавяне на трептения, приема безпогрешно и, ако степента на осъзнатост е сравнително малка, последващите действия се предопределят в прекия смисъл на думата от онова, което бива "внушавано". Тоест, първо самата материя не се губи и това, което днес участва в строежа на една ябълка (като вещество), утре ще бъде част от материята на физическото тяло на човек или животно и, съответно, ще влияе на тяхното съществуване не само на чисто физически план.  И обратно, това, което днес участва във физическото тяло на човек, утре може да бъде част от растение, може да се отложи в "тъкънта" на минерал и т.н. Последното се нуждае от дообяснение, защото някой може да заяви, че минералите са много стари по своя произход. Да, но те не са престанали да се развиват и да се променят, така, както се променят планините, реките, моретата, океаните. Променя се всичко, нищо не е статично, но процесите в неговия "живот" са като процесите в живота на звездите, например, скоростта им е по-различна от тази на процесите в един човешки организъм, определян като жив. И второ, всеки физически организъм действа по закона за подобието. Колкото повече, толкова повече... Ако сме месоядни, ще искаме месо. Ако сме вегетарианци, ще отблъскваме месната храна. Ако имаме светли мисли, ще привличаме светли мисли и постъпки. Ако имаме негативни, хаотични и агресивни мисли, ще привличаме същото към себе си.

Задачата на всичко написано по-горе е малко изненадваща. Тя е да се покаже, че във видимия и невидим свят има премного интересни неща, премного неща за изучаване, и онова, от което се вълнуваме при определена степен на съзнание, не изчезва като вълнение в друга, но съществено се видоизменя. И ако днес запитаме един посветен дали в това физическо въплъщение ще срещнем другата част от своето същество, и той ни каже, че няма да е в този живот, може да се окаже, че след осъзнаване на всичко по-горно ще ни стане ясно, че в същия този следващ живот този въпрос изобщо няма да ни вълнува. Във всеки случай не и по този начин. Може да се окаже също, че не сме задали точно въпроса си тъкмо, защото не сме знаели какво в действителност искаме да попитаме. Точно толкова "тежат" човешките желания.