Какво ти остава, когато вече нямаш сили да продължиш? Когато и най-малката дума отключва празнота? Празнота, която не можеш да заличиш с плач, гняв, с думи, нито дори с ярост или жлъч. Какво става с теб, когато желанието за живот стане просто желание за оцеляване? Ще се откажеш ли от борбата, ще теглиш една майна на всичко или малко по малко, с цената на много болка, ще си възвръщаш всяко микроскопично късче щастие, което си имал? Кой си ти? Тук ли си? Защо си тук? А защо не си?

Кое е това, което те поддържа да не залитнеш... ами, ако вече си паднал? Ами, ако вече си изгубил - ей така, без да знаеш? Всичко бавно се процежда между пръстите ти и нищо не можеш да направиш. Какво трябва да се очаква от човек, който не знае как да бъде честен дори пред сами себе си? Въпроси, въпроси, въпроси...! И какво от тези хиляди въпроси, дори и от този, при положение че си ги задавал вече хиляди пъти? - Тогава!!!

Когато ме попитат, какъв е смисълът на живота, аз отговарям простичко и с усмивка:

- Да живееш! 
Но кой живее?

Аз живея ли, или ти? А има ли друг вариант, освен да кажеш „Да"? Иска ми се да можех да знам. Хората искаме прекалено много неща, но точно затова получаваме само нищо. Заради искането и това, което то ни носи. Утре ще е ден като всички останали. Ще отида на училище, после до библиотеката, за да се заровя далеч от реалността. В събота ще отида на работа или просто ще си намеря извинение да пропусна, ще се видя с приятели... В понеделник седмицата ще започне отначало, но ще върна частичка от сърцето си и ще го поставя на място. С какво понеделникът е по-различен от утрешния или днешния ден? Дори от този момент? Кое ми пречи да кажа:

- Стоп! Стоп на тази лудост!

Истината е, че аз си преча. Ще успея... ще оцелея...

... Но първо трябва да заобичам себе си. Да стъпя на крака, да се взема в ръце.
И все още, въпреки тези думи, аз се съпротивлявам и търся някого... там... отсреща. А ти...?