За живота на една смокиня
След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира "Кайзер", приятелят ми Хари я внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка за изтрезняване, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете ù ухаеха от далеч. Никой не ù обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковени дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корени.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската ù гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчета по дланите и лактите, аз ù идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената ù снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм ù благодарен. За два часа написах "Смокиновото дърво". Тя е моят прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните ù са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.
28.08.2009 Любомир Николов
© Любомир Николов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
( Капка ), " Стихията живот " . Ти си поетеса, казвал съм го. И точно си определила най-важното мое чувство в написаното. Поздрави !
-
Хареса ми паралелния образ - смокината с младостта или може би дори жената. Прочитът ми навя чувството на немощ пред стихията живот. Хареса ми есето ти - то е малко по-различно от това, което пишеш - сложил си чувства и си овкусил приятно - смокината има специфичен вкус - не е нито прекалена сладка или прекалено араматна - рядка. Красота, вкус, непреходност - в сърцето на този, който да ги усети.
-
( Диана ), така си е !
-
Докато сме живи,винаги трябва да се надяваме, поздрав!
-
( Павлина ) , винаги нещо ни напомня за някого, който ни липсва.
-
Поредната твоя творба, която открехва поредния мой спомен. Смокинята, посадена от майка ми, до ъгъла на къщата. И това лято беше още по-разклонена, отрупана с плодове. Само мама вече я няма...
-
(d49), И моята смокиня е изкривена, не е и млада. Но по-вкусни плодове от нейните не съм ял. Ще видим, скоро...
-
( Петя ) , поздрави и от мен.
-
Ако нещо все още се помни, то винаги ще живее в нас!
Поздрави! -
Хубаво!
-
( Мария ), навярно е така. Ако някой не мисли за нас, защо да съществуваме. Поздрави и от мен!
-
Скоро чух едно изречение: "Ние съществуваме, защото някой мисли за нас!" Усетих аромата. Поздрави, Любо!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
