За живота на една смокиня
След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира "Кайзер", приятелят ми Хари я внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка за изтрезняване, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете ù ухаеха от далеч. Никой не ù обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковени дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корени.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската ù гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчета по дланите и лактите, аз ù идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената ù снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм ù благодарен. За два часа написах "Смокиновото дърво". Тя е моят прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните ù са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.
28.08.2009 Любомир Николов
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Любомир Николов Все права защищены
