Спомням си с доза умиление ученическите си години от края на осемдесетте на миналия век, когато за всяко съчинение, есе или разработване на тема нашата учителка по литература ни изпращаше в градската библиотека, която по това време се помещаваше в едно от големите читалища. Читалището носеше името „Развитие“ и бе създадено през 1870 г. Запомних лесно годината на неговото основаване, защото то вече бе съществувало 100 години преди аз самият  да се родя.

Притихналата атмосфера на читалните, приглушената светлина и топлината обгръщаха часовете, които трябваше да прекарваме сред книгите в библиотеката.

Днес градската библиотека е в модерната и съвременна сграда на Дома на културата, носещ името Мара Белчева.

Родих се да живея в бури

но ей живота ясноок

ръка на устните ми тури:

„Чуй, тихий извор е дълбок!“

ми каза той – и ме погледна.

И в погледа му аз видях,

във бистрината му победна,

затихнали и плач и смях.

Това са стихове, написани от Мара Белчева. Нейната личностна житейска история е толкова богата и превратна, че е безспорната заслуга ѝ тази институция да носи нейното име. И това е най-малкото, което ние, нейните следовници и съграждани, бихме могли да направим за да запазим паметта за нея.

Но днес, в часове на размисъл или по-скоро – на необходимост от вярна и точна мисъл, все повече и все по-ясно са ни необходими такива примери. И не само примери, а и места, които да ни дават тази необятна възможност, каквито библиотеките предоставят.

И ако днес някои определят библиотеките само като хранилище, то те изключително много грешат в своята представа за същността им и за огромната мощ и сила, която крият именно в книгите, които пазят. Вики Майрън споделя: „Библиотеката не е плевня или склад… Това е жизнено важен обществен център.“ Ако на американската авторка – библиотекар и директор на библиотека „Спенсър“ повече от 20 години – ѝ се налага да обяснява смисъла и значението на тази институция, то на нас ни остава само да приемем или да осмислим нейните думи.

Американският професор по математика и компютърни науки и автор на научна фантастика, Върнър Виндж, нарича библиотекарите „Стражи на Миналото, Слуги на Бъдещето.“ Доказателство на тези думи намираме в мисълта на американската писателка Сюзан Бет Пфефър: „Библиотекари! Библиотекарите винаги знаят как да открият нещата. Това беше тяхната работа още преди интернет.“

Без да противопоставяме всички ония, които не познават хартиената книга, а само електронния ѝ следовник, и тези, за които единствен източник на информация е само интернет пространството, то просто и логично следва да посочим, че книгите съхраняват толкова много история и човешко познание, че нито едно ново или старо интернет социално пространство няма как да го събере, защото библиотеките и книгите са освен нашата съхранена мъдрост, но и нашето особено важно социално пространство, нашето същностно развитие и разбира се – нашето бъдеще.

И ако наистина е по-лесно да се обръщаме към хора доста по-дълго живели и събрали достатъчно опит и знания, то неминуемо ще се замислим над думите на италианския писател и философ Умберто Еко, който ни казва: „Библиотеката съдържа всичко – и реалност, и прищявка. Библиотеката съдържа свидетелства за истини и свидетелства за лъжи.“

Днес библиотеките са различни – големи, малки, забравени и изоставени. Някои – в просторни сгради, но пусти, други – запокитени в малки и неугледни помещения, но изпълнени с живот. Най-ценното в тях си остава наличието на книгите – те все още са тук и при нас. И когато сме в криза и ги отворим или намерим, открием или преоткрием, ще усетим тяхната особена сила.

За жалост днешните наши ученици, дори и студенти, все по-рядко посещават тези храмове. Дигиталните технологии, отдалеченият достъп до тези съкровищници, намали социалната функция на тази институции. Тепърва ще се налага да се връщаме, та дори и да се обучаваме в умения за толкова необходимото ни днес приобщаване и споделяне на знание. Човешката ни същност е така устроена, че има необходимост от това общуване.

В днешните трудни и объркани времена стои един въпрос, който е публикуван в заключителния доклад на българската фондация „Глобални библиотеки“ – на бъдещето или миналото ще принадлежат българските обществени библиотеки?

Отговорът на този уж лесен въпрос е доста тежък. Един от видните американските теоретици в областта на литературната наука Стивън Грийнблат казва: „Библиотеките, музеите и училищата са крехки институции.“ И в тази си крехкост, то времето и историята показаха, че те устояват на много бури и превратности, защото „Библиотеките са съкровищниците на всички богатства на човешкия дух.“ (Готфрид Вилхелм фон Лайбниц).

И ако все пак в глобалния свят тази твърде отговорна и важна мисия е смисъл на много хора, то със сигурност това е част от нашето оцеляване като хора.

Днес, отново връщайки се при този спомен за библиотеката – някак ми се иска те да бъдат пълни с онзи живот на споделеното знание и онази тишина на тяхната тайнственост.

проф. д.н. Венелин Терзиев