За мислите и чувствата
И най-живата мисъл отстъпва пред най-слабото усещане. Дейвид Хюм
Множество духовно посветени личности ни убеждават, че човек би трябвало да “живее в настоящето” или, както повечето от нас тълкуват тези думи - да насочва ума си към непосредственото битуване. Това обаче не се отдава никому с особена лекота.
В стремежа да изпълним подвига на съзнателното присъствие в сегашното и да се преборим с досадната склонност на ума да блуждае в случилото и неслучилото се, ние полагаме усилия да го превъзпитаваме.
Но нека за миг помислим за следното: как в даден момент от миналото сме се чувствали пълноценно присъстващи в тогавашното “настояще”. Как сме били блажени и щастливи! Връщайки лентата назад и визуализирайки подобен отминал сюжет от екзистенциалния сценарий, ние оценяваме стойността на случилото се преживяване, дори изпитваме желание да си върнем насладата му.
А сега да запазим гореспоменатото чувство, като обаче изпратим мисълта за отминалата случка обратно към дебрите на подсъзнателното и насочим умозрението си към един хипотетичен сюжет от неслучилото се бъдеще!
Вероятността в бъдещето да се озовем в ситуация, наподобяваща тази в настоящия момент е много голяма: някой ден отново ще останем насаме с някое приятно четиво, като това, чийто смисъл асимилираме в момента. Тогава умът ни ще започне да се отклонява от бъдещото “настояще”. Ще се насочи към мисли за миналото. Минало, в което сме се чувствали пълноценно присъстващи в тогавашното “настояще”. Минало, в което сме били блажени и щастливи…
Каква ли е вероятността в тази хипотетична ситуация бъдещото ни Аз да е ретроспектирало към настоящето ни Аз, което чете думите, които и ние възприемаме в момента?
Всеки може сам да си отговори на този въпрос, а който има математическата подготовка – дори да пресметне процентите. Но, предвид съдържанието на текста, вероятността е голяма…
Посредством тези самонаблюдения можем да направим следните изводи: невинаги разбираме същината на посланията, отправени от философи и духовни учители, което превръща емпиричния подход в изследването на живота в необходимост, за да можем рано или късно да добием истинска мъдрост; да бъдем в настоящето не означава да стагнираме мисловния си процес и да забраним на съзнанието да се лута по неведомите си пътеки, напротив – мислейки за отминалите времена и за бъдните дни, ние рано или късно ще разберем колко важен е сегашният момент, защото дори да смятаме, че бягаме от него – ние винаги се стремим да се докоснем до неповторимостта му, дори като пътешественици във времето!
Мисълта не е това, което може да осигури на човек пълноценно пребиваване в сегашността, нито пък да му попречи да изживее мига.
Да бъдем в настоящето означава да бъдем свидетели на всяка една от мислите си, да ги усетим, да се насладим на палитрата от сензорни стимули около нас, да си позволим да чувстваме… да живеем в момента!
Хомо сапиенс твърде много се отъждествява с мисълта си… Но мисълта не е живот! Мисълта дори не е посредник между човека и живота му. Тя е толкова ефимерна, променлива, наситена със субективизма на отминалия житейски опит, че не позволява непосредствения досег с екзистенциалната реалност. Тя е един трансцедентален фрагмент, проникващ отвъд времето и пространството - но не успявайки да вникне вътре в тях.
Неслучайно небезизвестната сентенция на френският философ Рене Декарт гласи :
“Мисля, следователно съществувам.”
Той не е твърдял, че мисълта е свидетелство за живот. Според него тя предшества съществуването. А между живот и съществуване има съществена разлика – при второто явление липсва компонентът на волята.
Волята е силата, с която насочваме своята енергия, за да осъществим това, което искаме. “Воля” е неслучайно и синоним на думата “желание”, защото човек иска много неща, но само това, за което копнее истински със своята душа, може да задвижи механизмите на съществуването му, за да го поведат те към автентичния му живот. Волята ни прави творци, тя ни дава импулс да прекрояваме себе си и живота си. Мисълта често дори се явява пречка в този съзидателен процес, защото тя нерядко носи със себе си фактора на съмнението.
Животът е нещо, което трябва да се съхранява и да се култивира. Не се случва инертно. Трябва да го поискаме, за да пожелае и той нас.
Неслучайно най-жарките и темпераментни натури, които не живеят, а – горят, не се осланят толкова на мисълта, колкото на чувствата си. Това невинаги е безопасно, това не им осигурява спокойствие, но тяхното светоусещане обуславя подобно верую. Въпросът е дали хората, които се доверяват предимно на ума си, действително “усещат” света или съмненията, критичността, скептицизма, породени от безспирния им мисловен поток, ги отклоняват и завличат далеч от житейския поток? Дали цената на живота не е да жертват част от рационализма си?
Философът емпирик Дейвид Хюм е казал:
“И най-живата мисъл отстъпва пред най-слабото усещане.”
Може би причината толкова много хора да се страхуват от чувствата си и да се вкопчват в трескавите си мисли е именно фактът, че усещанията са по-силни, че те ще ги изправят пред истинския живот. А животът е непредсказуем. Той взима и дава, без да прави предварителни уговорки за това, на какво е готов един човек в името на духовните си копнежи. По тази причина той се отказва от тях, намира множество оправдания да се откъсне от естествените си пориви, да се обгради зад стени от безпристрастни сметки и “предвидливост”. Той е превърнал мисълта от един от своите естествени механизми за изследване на света - в своя свят! Той я е изкривил патологично, като е започнал да се отъждествява само и единствено с нея, поради страха си, че чувствата са по-силни от него самия, защото те често са по-близо до божественото начало. Защото дори техният хаос го доближават повече до същността му, отколкото вакуумът на хладната му мисъл. Той е поставил мисълта си в противоречие с живота, направил ги е взаимно изключващи се понятия.
И е поставил точка.
© Даниела Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Философски текст. Интересен. Убедила съм се, че малцина имат желание да си осмислят живота. Те се ръководят от усет и чувство и от нуждите им към момента. Не питат защо, дали ще се повтори. Не казвам, че е грешно! Даже, вероятно те живеят по-истински! Не знам!
-
Понякога това, за което в настоящето си мислим, че е най-лошото, което може да ни се случи, може да доведе до нещо красиво в бъдещето. А има моменти, когато не трябва да мислим, а просто да грабнем мига. А най-хубавите неща се случват, след като изхвърлим всяка надежда, защото тя ни оковова към определени рамки, представи и очаквания. Радвам се, че прочетох
-
Похвално е, че разсъждаваш върху подобни теми. Да търсиш и да се стремиш към истината е хубав и труден път за вървене. Очевидно те влече философията. Продължавай все така
-
Впрочем, ИнаКалина, това за интуицията и объркването й с емоциите е много валидно.Може би човек в крайна сметка трябва да гледа на това като на експеримент - да практикува следването на интуицията си като за начало в тези аспекти от живота, които не са свързани пряко с физическото му оцеляване или с най-приоритетните му дела и взаимоотношения. По този начин може да започне да различава емоционалните си импулси от интуитивните си прозрения. В противен случай действително границата е тънка.
Мисълта е живот, да, но някои мисли не са живот... Мислите са неразривно свързани с емоционалния свят на човек. За да мислим градивно, трябва да се погрижим за емоционалността си на всички нива - от инстинктивното до по-висшите. В есето под "чувства" визирам предимно интуитивните усещания, които ни доближават повече до истинското ни Аз. Според мен те отново се причисляват към емоционалността, но на друго ниво, което не е толкова достъпно и познато за нас, както първичните емоционални импулси. -
Съгласна съм с всички вас. Благодаря за доразвиването на идеята ми и градивната критика (както и хумора ви :D). Написаното е отправено предимно към хората, които действително са изгубили жизнената си енергия поради силен скептицизъм. А в нашия свят скептицизъм и негативизъм в мисловните нагласи има премного - хората действително се нараняват от живота и раните в съзнанието им се покриват с кори... Не ги разчоплят, защото раната ще прокърви отново, но не ги и мажат с подхранващ крем :D... И така губят първоначалната си мекота. А как човек да усети живота, ако е изгубил мекотата и детската си непредубеденост? Мисълта за несполуката го отклоява винаги, щом той се изпълни с надежда и оптимизъм, че нещо добро може да се случи. И затова не предприема градивни действия.
-
Първоначално мислех да напиша, че истината е някъде по средата и че балансът е разковничето на всичко. Но после се сетих, че в живота на човек има моменти ( може да са няколко, може да е и само един), в които нямаме нужда нито от разума, нито от чувствата, защото просто ЗНАЕМ. И тогава цялото ни същество, без страх и съмнения, се насочва в правилната посока и изборът ни винаги е верен. Може би по-често трябва да се свързваме с истинското си, есенциално Аз, което е и божествената искрица вътре в нас, за да можем да следваме пътя си и да не се налага да криволичим по странични пътеки. Пожелавам ти го!
-
Не случайно детето след като пипне котлона и се изгори знае, че не се пипа там. Някои хора започват да мислят с главата си, след като я счупят, а други преди това и ако все пак я счупят, са сигурни, че са направили най-доброто, за да я предпазят. Мисленето не пречи да изпиташ емоции, но липсата на такова определено може да създаде неочаквани емоции. Познавам хора, които стигат до "усещане" (казаното от Хюм) чрез разсъждения и такива, които имат силна интуиция, но рядко й се доверяват, защото тя е заместена от "чувство" след първите три секунди и като му се доверят пак става зле. Интересна тема, може да се говори доста по нея. И за да те усмихна
... може би Декарт е казал, че благодарение на мисленето съществува, в смисъл че ако го е карал само на емоции едва ли би измислил правоъгълна координатна система. А мисълта определно е живот - една мисъл може да ти преобърне целия живот, толкова е силна. -
Поздравления за богатия речник, с който боравиш. Относно това за мисълта.. Хората колкото повече порастват и се опарват от живота, толкова повече инстинкта им за оцеляване ги учи да разчитат по-скоро на разума, от колкото чувствата. Аз мисля, че истината е по средата. Разума и чувствата би трябвало да са в един постоянен баланс и разбирателство. Всеки път когато едното потисне другото- настъпват проблеми.
Преди години чувствата ми казаха да се кача при пиян шофьор и да се движим с 200 км в час, заради адреналина. Да го духаш разум, казах аз - живот ми се живее. Резултат: Сблъсък в стена с 200 км в ч, 8 обръщания на колата, хирургия, шевове, адски болки и много поражения.
Сега разума ми казва да не се качвам при пияни и млади шофьори. Слушам го.
Ако трябва да балансирам нещата между разум и чувства, бих се качил при рали състезател, който е трезвен и има много години опит зад волана. -
Напиши го отново. След двадесет години...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Интересни наблюдения и обобщения.
Даниела, поздравления за написаното от теб!