За обувките, стигнали до края
За обувките, стигнали до края
Изхабени от носене. Набити с прах, изгубили цвят и възраст.
Минали през всичко!
Изтъркани от завои и обръщания...
Та нали умните са казали, че ако се заседиш достатъчно дълго на едно място, целият свят ще мине пред очите ти.
А дали, ако цял живот вървиш, не стоиш на едно място?
Промушваш се безшумно. Регистрираш хора и съдби, движещи се в обратна посока. Понякога щастливи, понякога тъжни, а друг път... просто така...
Превантивно не носиш дори и ръчен багаж.
В тъмнината на далечни светове, усещаш всяко едно камъче, оставило незабележима диря по твърдата гума на подметката. Сякаш дълбаещо в самия теб...
Злобно сковани, гърдите таят куха болка.
Напрежение във врата. Прибрани рамене – навярно срещу вятъра.
Погледът ясен, крачките широки и твърди. Без отклонения!
Присвити, очите с мъка изкарват всяка една песъчинка, заседнала в тях през годините.
И разбираш, че си стигнал.
Стоманена арматура прорязва прасците, влажна и лепкава тежест бетонира краката. Нито стъпка повече.
Край!
Не можеш да се разминеш с поредната съдба.
Това е.
С измъчена усмивка и неистово усилие на волята, пясъкът изскърцва под теб.
По военно, отривисто завъртане на пети и пак тръгваш.
Обратно!
Към началото...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Филип Филипов Всички права запазени
