19.04.2009 г., 8:25 ч.

За оковаването, освобождаването и т.н. 

  Есета » Ученически
1909 1 2
2 мин за четене

     Човек се ражда свободен, ала живее окован

                                 (есе)

 

      Аз не помня своето раждане, болничната стая, първата прегръдка на мама. Не помня първия си дъх, с който жадно съм поела в дробовете си живот. Не помня кога съм усетила за първи път онзи сладък аромат на мама. Не помня свойта "свобода".

      Но оковите са друго нещо. Те прежулиха моите спомени до синьо. Всички забрани,  всички капани на преходното ми тяло, всички предупреждения, идващи като сигнални лампички в главата ми и спиращи устреми. Помня всяка халка, която изковавах я сама, я с чужда помощ и я заварявах за оковите си. Помня всеки къс олово, който притурях към тежестта им. Помня своите затвори.

     Ала знам, (не съм го запомняла или забравяла, а просто се е отложило в мен като старо, изконно познание) че оковите са илюзорни, че раждането може да се случи пак, че свободата не е утопична мисъл. Зная, че тялото тежко оковава душата ни, ала не ни пречи да обичаме. Зная, че устремите са приковани към скалата на страха, ала в мен свети огъня на дръзкия Прометей. Зная, че обществото кове абсурдни правила, ала и аз съм част от това общество. Зная, че затворите тежат на волите ни, но зная и че имам силата да повдигна тази тежест.

      Човек живее окован, но и с окови се живее свободно.

       Та не ли венчалната халка, брънка от веригата, с която сме привързани към обета. А кой надява тази халка с чувството, че го затварят. И ако е така защо това оковаване се празнува така весело и шумно?! И не е ли тая златна окова еднакво тежка на всички други, изковани от олово? А ние се оставяме в ръцете й - щастливи. Ние знаем, че сме вързани, ала вързани за любимия човек, с когото ще полетим свободни в безкрайните простори от възможности.

       И не е ли свободата, своего рода оков? Защото тя не е музика и бели облаци, тя е отговорност и тревога, тя е беззащитна и слаба, тя е твърде чиста и ни връзва към себе си с дълга да я опазим такава. Оковани сме, но сме щастливи, защото пазим нещо, което се е родило заедно с нас, което сме поели жадно в дробовете си заедно с първия си дъх, с което сме стреснали болничните стаи при своя първи вик. Свободата се е била гушнала, заедно с нас, беззащитна и тръпнеща в топлите обятия на мама и се е захранила с млякото, с което сме се захранили ние.

       Цял живот сме оковани. Цял живот сме затворници. Ала на глезените ни са вързани най-сладките вериги, защото на другия им край са любовта, свободата, устрема, мечтите, борбеността. О, аз съм щастлива с тези си съкилийници. Те са мои приятели, те са мои събеседници. Аз ги обичам и се грижа за тях и си дрънчим заедно металната песен на живота.

 

© Кали Пламенова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??