Човек се ражда свободен, ала живее окован
(есе)
Аз не помня своето раждане, болничната стая, първата прегръдка на мама. Не помня първия си дъх, с който жадно съм поела в дробовете си живот. Не помня кога съм усетила за първи път онзи сладък аромат на мама. Не помня свойта "свобода".
Но оковите са друго нещо. Те прежулиха моите спомени до синьо. Всички забрани, всички капани на преходното ми тяло, всички предупреждения, идващи като сигнални лампички в главата ми и спиращи устреми. Помня всяка халка, която изковавах я сама, я с чужда помощ и я заварявах за оковите си. Помня всеки къс олово, който притурях към тежестта им. Помня своите затвори.
Ала знам, (не съм го запомняла или забравяла, а просто се е отложило в мен като старо, изконно познание) че оковите са илюзорни, че раждането може да се случи пак, че свободата не е утопична мисъл. Зная, че тялото тежко оковава душата ни, ала не ни пречи да обичаме. Зная, че устремите са приковани към скалата на страха, ала в мен свети огъня на дръ ...