За писането (лично мнение)

Заставаш пред нея, днес е бледа. Гладката повърхност те кара да се замислиш какво точно да направиш, за да остане хармонична... и след като вече си бил там, в границите ù.

(А защо ли си мислиш, че след теб ще е нехармонична? Може би, защото е рано това да се знае...)

Писането е любов, влюбване, често дори нагон да изкажеш това, което чувстваш. Но как се случва всичко?

Нагон

Много пъти се е случвало да насилвам мига, да го притискам, тогава усещам силата, наркотика на драскача, тогава мога да разбера циганчето на улицата с онова смешно лепило, а аз, с онова смешно и дребно желание да кажа нещо, което все още не се е родило нито в сърцето ми, нито в душата.

Къде си,

тук ли си, там ли си,

нелепо е, глупаво е и все пак... Спри!

Дишай, това е поне хармонично състояние,

просто, защото егоцентризмът тук не може да повлияе.

Влюбване

Усещам те, до мен си, в мен си. Представям си как всичко се плъзга по кожата и оставя... усещане за близост, отказвам да видя грешките, ръбовете, несъответствията, обичам една илюзия. В нея всичко е хармонично и доста не истинско, но аз все пак те мисля, създавам те, грижа се за теб, повече заради себе си, защото имам нужда, но все пак се грижа и за теб - стих, проза, есе.

Тук се замислям, пеперудите имат ли воля да останат на един и същи цвят много дълго време – примерно половин пеперуден живот. Някой неща са създадени да се случват, други да бъдат част от нас. Мисля, че влюбването е шоколада на живота – от време на време, за здраве.

Помниш, горях.

Посрещнах те като мой дъжд,

там, по кожата оставяше мъгли.

Помня, пожелах...

да бъда с тебе в свойта плът.

Докосвахме се, нежни ледници.

Да, тук егоцентризмът играе главна роля, защото всичко се случва в нас и никъде другаде и е стабилно поръсено с името на нашия обект като пудра захар парещо топъл кекс ))). НО... за щастие има и едно „но”... Тук се раждат и едни от най-хубавите сравнения, блясъците между двата паралелни свята)

Любов

Искаш да говориш, не знаеш вече как, съвсем си объркан, думите тежат или ги усещаш безплътни, а те трябва да значат нещо, или поне да наподобяват емоцията ти, но как?

Тук вече капитулираш пред всичките измислени правила, защото те са ти били

полезни до „тук”, но оттук нататък ще те спъват, дори ще те връщат назад, често

се получава и зависимост към думи, словосъчетания, тук е времето това да спре.

И веднъж, стой до прозореца и се усмихваш, чувстваш мир, спокойствие.

Листите са кротки, до теб, чакат те и знаят, че каквото и да правиш, ти винаги събираш щрихи... за тях, за да ги изпълниш. Но ти не си ги поглеждал със седмици, с месеци, търсиш пъзели, които да нарисуваш... с думи.

Идва времето, усещаш го, сядаш и започваш да се усмихваш и да пишеш, за най-щастливите ти мигове, за най-тъжните, за всичко и то се излива; разбира се, забравил си играта на срички, рими, местоимения, но с времето... Този лист ще почака, ако много се дърпа, ще сме по-упорити; ще направим красотата видима не само за сърцето, но и за очите. Кои ние!? Защо казах "сме"?!

Защото любовта е взаимност, уважение, познаване и зачитане на другия – думата, знака, линията; равнопоставени сте. Имате една нежна, сладка зависимост, тя... тя ви допълва много истински, много живо и много...

Първото ми стихотворения в откровения.ком:

Ела при мен,
тихо приседни.
Нека да бъда пристан
за уморените ти очи...
Облегни се, не ми тежиш.
Не мисли за нищо,
имаш нужда да поспиш.
Сега тишината е злато!...

Само за теб!...

И мислите, че всичко свършва до тук?!  Не, то едва сега започва,

тепърва идват щурите заглавия („Ще ти го върна с чорапите” и т.н.);

сериозните скарвания („Никога”, „Завинаги”, „Аз”);

отричането („Не съм”, „Не си”, „Друг”);

намирането („Прошка”, „Вяра”, „Обич”);

любенето („Любов”, „Душа”)

 и всичко онова сладко-кисело на име „живот в писането” и „писане в живота”...

 ... половин пеперуден живот или поне оставащата част от него.