Понякога обичаме. Чисто и просто. Елементарно. Безрезервно. Даваме и не броим. Дишаме, мислим, говорим, живеем, с нея, чрез нея, за нея и въпреки всичко и всички останали. Обичаме.
Друг път позволяваме да ни обичат. Постоянното внимание и близост, разбирането и търпението, очите, които винаги гледат в твоите, досаждат и започват да дразнят. Тогава бягаме. А ако намерим сили да останем, свикваме с тях, приемаме ги за даденост. И ако не сглупиш, започваш малко по малко да ги търсиш, да отвръщаш със същото. Ако съобразиш, че не всеки ден това може да ти се случи, то след време ще разбереш, че си срещнал голямата, истинската любов. Жената на живота си. И ще се учудиш, как в тази крехка физика се е събрала толкова топлина, търпение, доброта, сила и любов, че те карат да коленичиш в мислите си винаги, когато се сетиш за нея.
Ако си достатъчно неблагоразумен и пропуснеш момента да подариш усмивка или капка внимание, в деня, в който разбереш, че тези очи не гледат вече в твоите, светът се срут ...