За пропиляната любов и за надеждата
1 min reading
Понякога обичаме. Чисто и просто. Елементарно. Безрезервно. Даваме и не броим. Дишаме, мислим, говорим, живеем, с нея, чрез нея, за нея и въпреки всичко и всички останали. Обичаме.
Друг път позволяваме да ни обичат. Постоянното внимание и близост, разбирането и търпението, очите, които винаги гледат в твоите, досаждат и започват да дразнят. Тогава бягаме. А ако намерим сили да останем, свикваме с тях, приемаме ги за даденост. И ако не сглупиш, започваш малко по малко да ги търсиш, да отвръщаш със същото. Ако съобразиш, че не всеки ден това може да ти се случи, то след време ще разбереш, че си срещнал голямата, истинската любов. Жената на живота си. И ще се учудиш, как в тази крехка физика се е събрала толкова топлина, търпение, доброта, сила и любов, че те карат да коленичиш в мислите си винаги, когато се сетиш за нея.
Ако си достатъчно неблагоразумен и пропуснеш момента да подариш усмивка или капка внимание, в деня, в който разбереш, че тези очи не гледат вече в твоите, светът се срутва отгоре ти. С болка усещаш, че разбирането и търпението ти липсват, че за малко внимание и близост си готов да дадеш всичко. Разбираш, че и ти си обичал, но не си искал да изглеждаш слаб. И тогава си даваш сметка, че любовта всъщност е сила, а не слабост. И не това, че е невъзможно да ти бъде простено те убива, а усещането, че си пропуснал вълшебството на мига. Другото след това е компромис.
Затова, ако отново имам шанса да бъда обичан, не бих си позволил лукса да се правя, че не го забелязвам. Не бих се крил и тънал в мълчание, не бих гледал встрани, не бих се възползвал, не бих наранил.
Защото не е трудно на доброто да отвърнеш с добро, на вниманието с внимание, на търпението със същото и на две очи с усмивка.
Красиви жени и възможности - стотици, но струва ми се, че за мен една пясъчинка блесна на слънцето за последен път.
Не зная дали прераждането е реалност и въпреки възможността в хипотетичния бъдещ живот да я срещна отново, аз искам да я имам днес, тук и сега. Нея. Вълшебната. Единствената. ЛЮБОВТА.
Друг път позволяваме да ни обичат. Постоянното внимание и близост, разбирането и търпението, очите, които винаги гледат в твоите, досаждат и започват да дразнят. Тогава бягаме. А ако намерим сили да останем, свикваме с тях, приемаме ги за даденост. И ако не сглупиш, започваш малко по малко да ги търсиш, да отвръщаш със същото. Ако съобразиш, че не всеки ден това може да ти се случи, то след време ще разбереш, че си срещнал голямата, истинската любов. Жената на живота си. И ще се учудиш, как в тази крехка физика се е събрала толкова топлина, търпение, доброта, сила и любов, че те карат да коленичиш в мислите си винаги, когато се сетиш за нея.
Ако си достатъчно неблагоразумен и пропуснеш момента да подариш усмивка или капка внимание, в деня, в който разбереш, че тези очи не гледат вече в твоите, светът се срутва отгоре ти. С болка усещаш, че разбирането и търпението ти липсват, че за малко внимание и близост си готов да дадеш всичко. Разбираш, че и ти си обичал, но не си искал да изглеждаш слаб. И тогава си даваш сметка, че любовта всъщност е сила, а не слабост. И не това, че е невъзможно да ти бъде простено те убива, а усещането, че си пропуснал вълшебството на мига. Другото след това е компромис.
Затова, ако отново имам шанса да бъда обичан, не бих си позволил лукса да се правя, че не го забелязвам. Не бих се крил и тънал в мълчание, не бих гледал встрани, не бих се възползвал, не бих наранил.
Защото не е трудно на доброто да отвърнеш с добро, на вниманието с внимание, на търпението със същото и на две очи с усмивка.
Красиви жени и възможности - стотици, но струва ми се, че за мен една пясъчинка блесна на слънцето за последен път.
Не зная дали прераждането е реалност и въпреки възможността в хипотетичния бъдещ живот да я срещна отново, аз искам да я имам днес, тук и сега. Нея. Вълшебната. Единствената. ЛЮБОВТА.
© Марин Петков All rights reserved.
