Свободата
Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага,
с които Бог дарява хората.
Мигел де Сервантес („Дон Кихот“)
Мисля си, дали наистина свободата трябва да се чака, като дар от Бога. Или само с чакане няма да я бъде. Ценна е, да. Някои са готови да жертват живота си за нея. Други не. Според Н. Островски, най-ценното у човека е неговият живот. Помня тая мисъл от монолога на П. Корчагин. Дали е така? Всеки има своя подредба на ценностите си. Сам я избира.
Дали са щастливи бившите танцуващи мечки в „Четири лапи“ над Белица в заградени площи от по три-четири д/ка, където се радват на условната си свобода? Горските парцели са със солидни огради от здраво бетонирани мрежи, за да не могат да изравят дупки под тях и напуснат резервата. Пълната свобода им е забранена. А може би те не се и стремят към нея. В Добринище живееше един мечок в клетка. Затворили го от малко мече в нея. Една нощ изрил под клетката и хванал гората. След няколко дни се върнал пак в нея, да търси храна. И там си останал до края на живота си. Беше разбрал, че е неспособен да се справи със свободата си. Беше направил своя избор. След бягството му клетката вече беше с два ката решетки. Живя около 25г. Негови събратя, внесени от румънски развъдници, бяха пуснати из гората. Целта беше да се подсили популацията и да обновят гените на нашите кафяви мечки. Четири дни след разселването една от тях слезе в Якоруда и започна да обръща кофите за смет по улиците. Не се боеше от хората. Убиха я, защото хората се бояха от нея. А Гошо живя в Добринище четвърт век. В клетката. Сам. Където избра...
Добри също бил малко мече някога. Мургавият му стопанин палел огън, слагал отгоре ламарина и когато се нагорещявала добре, го дърпал за повод и го мятал върху нея. А брат му през това време скрибуцал на гъдулка. За да не изгори и четирите си лапи, Добри се изправял на задните. Помагало и придърпването на въжето за халката на носа му. После повдигал ту едната, ту другата си лапа и така намалявал болката на задните си лапи поне за малко. И това продължавало всеки ден. Привиквал. Само като чуел гъдулката, вече сам се изправял на два крака и периодично прехвърлял тежестта си от единия на другия крак. Макар и без гореща ламарина. Май циганите са открили условния, а и безусловния рефлекс преди Павлов и кучето му. Сега Добри е в „Четири лапи“ – „свободен“ в рамките на три декара. Даже е късметлия. В неговия парцел има диви малини! Защо ли не ги поглежда? Вече е старец. Козината му е посивяла. Но не е сляп. Стар е, но е енергичен. Защо не се радва на голямата площ, с която разполага? А утъпква все по-усърдно къса пътека – от мрежата, покрай която минават посетители, до един електирически стълб. Тя е дълга около пет метра. Това е дължината на повода, с който са го връзвали за крушата в двора на циганина. Всеки път когато тръгвал към гората, на петия метър той го дърпал за носа. Но Добри не спирал да опитва. Въпреки болката. Сега няма повод. Няма я и халката на носа му. Но усещането, че ги има е толкова силно! Непреодолимо е. Той е безвъзвратно роботизиран. Изгубен е за свободата. Дори за условната свобода. А свободата винаги е условна в рамките на някакви параметри. Интересното е кой ги задава. Ние или някой друг?
Някои хора ги водят за носа, други са зад железни завеси, трети просто са моделирани по калъпа и се придържат към него... А има и свободни – преодолели въображаемите поводи, набиваната в ушите им музика, навика да имат наготово пълна копанка. Свободата е състояние на духа. Човек може да лети духом, макар и прикован на легло. Може да пише стихове, макар и да не може да говори. Може да пише музика, макар и да не чува. Тялото може да бъде подчинено, дори унищожено. Свободата на духа е въпрос на избор.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Тенев Всички права запазени
