...

Имам една приятелка (леле как ми се иска да я нарека повече от приятелка), която всеки път щом разговаряме ме изненадва. Така и не разбрах т’ва жените к’во точно искат, к’во правят и най-после - накъде си мислят, че ще ги отведе поведението им. Та, да не се отплесвам, тази моя приятелка (тъй! Разбрахме се вече, че по ми се иска да не ми е просто приятелка... или иначе казано, ще използвам думите на едно аверче: „Ей, писнА ми от приятелки!”) та тя всеки път намира нов начин да ме заинтригува, иначе казано - да ме постави във вече дотягащото ми положение да я мисля... и не само да я мисля ами да си я представям, да я анализирам (само да не си помислите за няк’ви фройдистки бъркания у психиката), да я преценявам и претеглям, и почти да забравям, че си имам и други неща в главата, с които трябва да се занимая. Толкова ми е обсебила съзнанието, демек – ми е изпълнила тиквата, че съвсем я е изпразнила от всичко друго и то обикаля като в орбита около нея докато естествения процес на привличане, или там  - „физически” – гравитация, не смогне да го поприбере където му е мястото. А ето, че и сега ми занимва мозъка, щом съм седнал да си размишлявам, мрънкайки, че не ме оставя на мира. Ама к’во мрънкам и аз като си знам, че то момичето никак даже и не се е сетило в този и предишните моменти, та и в бъдещите, за мене и цялата тая главоблъсканица мога да си я стоваря само на моята си отговорност.

Ама на! Виж я как ме гледа и сега дори... ми, как ме гледа ли? Ми ей я на! Гледа ме там от черно-бяла фотография (ей като казах черно-бяла... едно време момите са ни гледали нас – младежите, от добре излъскани медальончета, от снимка окачена на посивялата стена на поделението, от бог знай още откъде, а днес ни смигват от разните монитори... смигват ли? Трепти оня престарял монитор и човек ще рече, че му смигват. К’ъв нишан виждам и тук даже... ще рече - не стига, че си въобразявам, че може и да ме била харесала ами и до там съм стигнал, че да я виждам как ми намигва и от фотография...) и после ‘айде кажете, че мъжете не били романтични! Коя жена си е сложила мен да ме гледа? Ще си сложи я Джъд Лоу, я Джордж Клуни, я Миро от Каризма, а мене за нищо ме нямат. Чаровен съм бил, могли да водят смислен, необичайно задълбочен разговор с мен, ама ме нямат някъде сложен да им смигвам и аз, ей така, от фотография.

Ама ей го докъде ме води мрънкането та пак се отплесвам и не ви разправям за нея. Аз, може и да не вярвате, но мога да приказвам и като човек (разбирайте такъв - модерен, нормален, дето си го знае софийския жаргон и може да борави с него), ама не искам! И тя наш’та взела, че баш това харесала... -„Ама айде да отидем някъде!” – „Е не мога, че...”. Е, хубаво, ама аз освен уста, пръсти и всички други методи да се изразявам чрез слово имам и други начини да се изразя... на човек понякога му се ще просто да повърви, а момичето да го е хванало под ръка... и самочувствието си е друго, пък като го хване под ръка, после за ръка и... а бе, знаете къде води всичко, нали? Обаче тя не, та не!... Слънце – това, слънце – онова... ама да се прояви и тя като слънце, барем един път, не ще... все заета, все работа, все срещи (ама не такива де! Или поне така вика, а аз си мисля на акъла – и хубава, и умна, та и хитра, дали пък така ще се остави, че да няма поне една среща (от ония) с момче... ама после си викам – „тя за мене време няма – за друг ли?”) и к’во да правя – примирявам се. Ама до кога?

Ето! Пак за нея си мисля... тук-таме стане нещичко, дойде някоя мадама при мен, привлечена не от друго, а от безспорния ми чар, пък позастават нещата, ама аз пак за Нея мисля, все тя ми се върти в главата. И гледам - колкото повече ми се изплъзва, толкова повече за нея мисля! Взех да се страхувам вече – да не е някоя, как й викат – „фикс идея”... ама после се успокоявам – няма такова нещо, че тя ако беше такава идея хич и нямаше да й обърна внимание, бе! Аз колко такива идеи съм имал... и все като не им обърна внимание или отминават, или ги изпълвам... и пак минават, а тази хем не отминава, хем знам, че и да я изпълня пак няма да ми мине, даже повече ще я мисля!

Ей го, никое време стана! 04:41ч., скоро ще ми звънне полифоничната мелодия за събуждане, а аз още не съм си и легнал да я мисля! И к’во толкова я мисля, като слабо я познавам? Че аз за нея най-малко знам от всички дето познавам! Загадка ми е и ми е слабост! Че кога иначе ще хвана аз по нощите първо да и помагам, после да я описвам, а? И да кажеш, да съм направил нещо с умисъл да я впечатля, ама не съм - и доза корист няма в подбудите ми да общувам с нея... утре пак ще я чуя... може и хич да не я видя... ама си имам онази представа за нея, която ме кара да ви дъвча едно и също тук и да ви се оплаквам, щото май за пръв път слагам някого (от женски пол говорим) по-горе от себе си! И загадъчна, и ме е впечатлила явно, и ми е слабост, и ме побърква, и да кажеш, че е жена, а тя е още момиче... а бе, жена си е, или поне мисли като жена и то силна жена, обаче и тя си има слабости де... никой, който демоснтрира такава сила не е толкова непоклатим! Страдала е по някого, а може и още да страда, щото да се пазиш толкова от отсрещния - т’ва ще рече...

И какво?... говоря ви за нея, а още нищо не съм ви казал! И как да го кажа като и аз не го знам. Как да изкажа с думи такова чувство – не любов, не страст, не възхищение, нещо много по-силно, много по-обсебващо, мама му стара, много по-инфантилно дори, щото само дете може да се привърже толкова към една невъзможна илюзия.

Та това е тя – моята приятелка – невъзможна илюзия!

Моята детински наивна мечта.

А бе, няма ли някой дето да знае цяр за такава болест?