Забравихме ли да говорим български?

В днешни дни, упадъкът на българския език е видим повсеместно. Пример за това, разбира се могат да бъдат медиите, където обезобразяването на езика е ежедневие, но неразбирането на родния език помежду хората е един много по-страшен признак за това. Разбира се, мнозина биха изтъкнали като основна причина за това говоренето по местному (на диалект) и пренебрегването на книжовния български, като главното проявление на езиково занемаряване. Но, дали това е точно така? Не запазват ли именно диалектите, в известна степен корените на българския език доста по-добре, отколкото окнижовнения език,  преминаващ през редици, често чисто политически, опростенчески и несъобразени със същината на езика преустройства?

Преподаването на съвременният български език, включва употребата на множество чужди понятия, способи и определения. Те, ако и като разработени за други езици начини на разучаване, вършат за тези други езици по – добре или по-зле своята работа, то приложимостта им към езикова система като българската, е спорна. Това е така, както ако за да изучиш своя собствен роден език, да трябва предварително да се запознаеш с език съвсем – чужд, трудно разбираем и оттам – трудно осмислим. А и как точно се учи правилно чуждо слово, ако все още не е изградено добре родното, като твърда основа за съпоставка?

Така, изучаването на българският език безсъмнено е започнало упадъка си, още при появяването на самата идея за въвеждане на неприсъщи за него форми на изучаване. През Възраждането, непосредствената връзка между църквата и учителството е основна причина, българският език да се изучава не просто лингвистично, но и исторически. Т.е. изучаването на коренното ако не преди, то поне същевременно със съвременното състояние на езика. Липсата на кодифициран книжовен език по онова време, прави старобългарската правописна, правоговорна и словотворна форма на езика основна за ограмотяването на учащите се тогава. Тя, ако и на пръв поглед чужда за съвременния слушател, е носител на цялостната основа и устройство на съвременния за тогава (а и днес) разговорна форма на езика, често дори в диалектните му форми. Но за разлика от съвременните строго предопределени книжовни форми, не търпящи промяна и противоречие на себе си, е отворена система, която благоприятства подобрения и нововъведения и оставя широко отворени врата за творчество и развитие.

Защото, ако например, при отпадането на падежите езика губи част от естествената си способност за създаване на еднословни изрази, то много от ползваните думи могат да бъдат най-ясно обяснени само чрез старата падежност и нейното западане но и доразвиване в други форми. Освен това, не малка част ако не и всички от местоименните, съюзните и времеви форми са произлезли от раздробяването на старата падежна свързаност… Освен ако не са по-стари и не лежат в основата на нейното съграждане.

Съвременните книжовни български норми, пренебрегват или отхвърлят изцяло множество полезни и необходими  словотворни и езикотворни форми на старинните и местни разговорни български наречия. Причина за това е съобразяването на официализираната форма с един диалект или с една, до две групи диалекти и пълното пренебрегване на всички останали. Както и почти цялостното отхвърляне на истината, че езика е една жива и развиваща се система, в която по-голямото произлиза от по-малкото. Това често е съпътствано и с пренебрегването и неизучаване на форми на българския, неприсъщи или неизучени в други езици, чиято основа използваме в съвременната езикопреподавателна система.  Ето защо, такива прекрасни езикови изобретения като красивата и краткоречна родопската форма на членуване, не присъства в съвременният книжовен език. А именно в нея, определителният член изпълнява по – сложна функция, включваща в себе си освен определеност, то и отношение и принадлежност между съществителните, запазвайки и разширявайки донякъде способността на изразяване при вече остарялата и неупотребявана вече форма на говор .

Това неизучаване на основите на българския език, както и сериозното пренебрегване на полезното в разговорните наречия, практически е спряло развитието на съвременният ни език като жива система. В днешни дни, думите най-често се възприемат и дори представят като самостоятелни единици, със свой собствен смисъл а не като сложно съставни както по звучене така и по значение кратки изрази, какъвто всъщност смислосбор се явяват повечето от думите в  българският език. Това прави думите неудобни за използване, извън смисъла, който обществото е приело те да имат в съвременността, смисъл който не рядко противоречи на този, който самата тя носи съобразно начина по който е съставена. (Най-често поради многобройни евфемистични преозначения на самите думи). Ето например думата „вреден“ (някой, който е в ред), която по същество, може би означава точно обратното на това, което днес разбираме под нея а в още по – основен смисъл, има значение просто на някого, който е застанал в ред.

Така, именно поради неразбиране и нехайство към езика, бавно се измества и разбирането че чуждиците не просто не обогатяват, а са и една от основните причини за езиково западане. Защото нововъведените чужди думи не са сътворени по общоразбираеми начини за образуването им, не включват в себе си други лесно-осмислими  частици и трудно пораждат нови думи и надграден смисъл сами по себе си. Това прави езика тромав и неестествен и силно потиска неговото развитие. В днешни дни, постоянно извиращите нови и нови чуждици в езика, които много често изместват доста по-добри и красиви български думи – просто биват отчитани и въвеждане в обръщение. Тълковните речници на съвременния български език, често се превръщат в нещо като „речник на объркания полиглот“, където множество чужди думи, от множество чужди езици, изписани по окнижовнен, правописен начин биват подробно обяснявани на оплетеният в „собственият“ си език читател.

Ако да изучава историята си, за всеки народ, е едно от най-важните неща за самият него, то колко ли повече това е приложимо за езика? Защото не всеки се интересува или има възможност да изучава историята си, но всеки изучава езика си. Родният език е нещо което се изучава много преди първият учебен ден и е ключово дори и за разбирателството между толкова близки хора като родителите и децата им. Макар и независещ нито от детето, нито от родителя сам по себе си. Езикът е една хилядолетна история, която въпреки старостта си, е като напълно жив организъм, който има за цел да обогати способностите за изразяване и взаимно разбиране между хората във всяко едно поколение. Така, и приноса, който това същото поколение дава чрез словото си към наследниците си не бива да бъде нехайство и неразбирателство, и съсипване, вместо съграждане.   Освен ако не иска да вдъхне в децата си неразбирателство и раздори по-големи от своите собствени. И така, чудно е че имаме воля да изучаваме всевъзможна история къде истинна, къде лъжлива за себе си и за целия свят, а за историята на собственият ни, български език, поглеждайки във всяко едно съвременно училище -  ни най-малко.