Ужасно странно е, но при мен спиралата на възрастта е изкривена безвъзвратно. Какво означава това ли? Ами просто, че с годините се променям неадекватно, нелогично. Понякога се чудя дали това е така и с останалите или все пак има щастливци, които пораствайки, не губят толкова много... Бих могла да изброя много неща, много факти и обстоятелства, които потвърждават тази теза. Най-важните от тях:
Преди имах хъс да се боря, а сега съм просто уморена. Осъзнала съм, че не можеш да докажеш нещо на този, който е убеден в обратното, че не можеш да научиш на нещо този, който не желае да се учи. Че прочетеното от теб не е прочетено от всички и че важното за теб за някой друг е просто една прашинка. Уморих се да рисувам светлина в свят, където сивото е толкова много, че всеки цвят бърка в очите на хората и те бързат да го изтрият. И най-лошото в това е фактът, че все пак имам сили да го правя, но не искам, вече не искам...
Преди давах всичко от себе си и никога не се извръщах назад огорчена, когато не получавах нищо в замяна. Бях готова да жертвам много, дори всичко, за да помогна на ближния и самото удовлетворение от направеното ми стигаше. Сега съм друга. Сега се научих, че всяко нещо си има цена. Дори добрината. Че няма смисъл да се самораздадеш просто в името на любовта към ближния, защото когато ти поискаш от него да ти подаде ръка, той просто ще те подмине.
Преди размишлявах много над живота и над екзистенциалните проблеми в него. Това нещо ми доставяше истинско удоволствие. Сега не си губя времето с такива неща. Ежедневието ме е погълнало, стиснало ме е в здравите си челюсти и след мисълта за най-делничните проблеми, за грижите за утрешния ден, които са чисто материални, след поредния работен ден на място, където отивам с неприязън, се чувствам твърде слаба, за да се занимавам с живота от онази му гледна точка.
Преди можех да се смея над себе си, а сега все по-често смехът е истерично-плачещ. Преди се усмихвах много, бързах да се събудя, за да посрещна още един красив и цветен ден. Слушах музика и пишех стихове. Рисувах. Ходих боса по плажа и съзерцавах морето, взирайки се да зърна сред дълбините му златната рибка, която щеше да сбъдне всичките ми добри и цветни желания. Обичах да вярвам, че ще променя света и ще направя хората добри. Обичах да вярвам, че светът, в който живея, е добър, че всеки човек носи в себе си нещо светло, че добрината и почтеността са винаги оценени.
Дали това е било просто детска наивност? Дали всеки човек, съзрявайки, остарявайки, осъзнава тези неща или просто по пътя на живота, след всяко разраняване на коленете, след поредното падане, те стават просто излишни. И ако е така, защо тогава ми липсват толкова много? Сега моят свят е много по-прагматичен, но и лишен от толкова много цвят, до болка самотен. Защото аз зная, помня, колко хубаво е било всичко онова, което загубих от самата себе си и нямам сили да си го върна, нито пък смелост сама да строша кафеза, в който доброволно оставам.
© Теодора Симеонова Всички права запазени