Запали свещта.
За всичко недочакано. За всеки дъх живот, който губя, когато те няма. За всеки крясък след теб, който няма да чуеш. За всяка мелодия, в която те вплитам.
За всеки миг, за всяко късче ежедневие, което садистично ми напомня, че някъде те има. За всяка нощ, в която сънят е само мит.
Запали свешта за символ.
Восък – за дланите ми.
Огън – за онова, необяснимото, което е банално да нарека болка. За онова, което ме препълва цялата, протича като нажежен живак през вените ми, през мислите ми, през дните ми. Онова, което е с мен на всяка крачка, което ме сепва от кратките ми сънища.
Онова, което сърцето ми попива жадно, а после изгорено прокървява.
Огън – за пътеката, прогорена по кожата ми, копие на онази – истинската, която безкомпромисно те отнесе надалеч.
Запали ми свещ за реалност.
Да я позная по секите, кито хвърлят предметите.
Не е ли странно, че по нереалното познаваме реалността?! Защо тогава споменът е тъжно недостатъчен?
Запали свещта. ...