Запали свещта
Запали свещта.
За всичко недочакано. За всеки дъх живот, който губя, когато те няма. За всеки крясък след теб, който няма да чуеш. За всяка мелодия, в която те вплитам.
За всеки миг, за всяко късче ежедневие, което садистично ми напомня, че някъде те има. За всяка нощ, в която сънят е само мит.
Запали свешта за символ.
Восък – за дланите ми.
Огън – за онова, необяснимото, което е банално да нарека болка. За онова, което ме препълва цялата, протича като нажежен живак през вените ми, през мислите ми, през дните ми. Онова, което е с мен на всяка крачка, което ме сепва от кратките ми сънища.
Онова, което сърцето ми попива жадно, а после изгорено прокървява.
Огън – за пътеката, прогорена по кожата ми, копие на онази – истинската, която безкомпромисно те отнесе надалеч.
Запали ми свещ за реалност.
Да я позная по секите, кито хвърлят предметите.
Не е ли странно, че по нереалното познаваме реалността?! Защо тогава споменът е тъжно недостатъчен?
Запали свещта.
За усмивките, които някой грозно ни открадна. За дните, от които ни ограбиха.
За неотклонно завладялата ме нужда да изкрещя от глад и абстиненция, така че да взривя прозорците, нощта да разкъсам, да оголя и звездите даже. И цялата вселена да узнае, че аз без теб съм мъничка и гола, и безименна, и смешна в свойте собствени очи. Че липсата ти чак ме задушава. Че аз без теб не мога да умра, а непосилно ми тежи да бъда жива.
Че всъщност не живея. Само маркирам място под слънцето, за да не го заемат, докато се върнеш.
Че аз без теб не искам да съм нищо.
Запали свещта, моля те.
За всяка фибра от мен, която на секунда умира, изтощена от чакане.
За всеки бял лист, опръскан с отчаяна болка.
За всяко безименно чувство, което като нощна пеперуда се блъска в нажежения ми мозък и не си намира нито име, нито дума да го опише.
Запали свещта, за да познаеш прозореца ми навръщане.
И защото е тъмно.
© Елица Мавродинова All rights reserved.
