„Той стана голям и влиятелен човек със заявени позиции“ или „Много му порасна работата“. Всеки е чувал тези думи. Толкова свикнахме с тях, че никой вече не им обръща внимание. Големите хора! Винаги съм се чудила какво им е толкова голямото. Когато бях малка, си ги представях силни, могъщи и красиви. Татко беше един от тях, от филмите винаги се възхищавах от Оцеола, а във Винету дори бях влюбена цяло едно лято. Имам топли и прекрасни спомени от детството си.
Родителите ми обичаха след вечеря да остават дълго на нераздигнатата маса и да си приказват. Усещах, когато имаха нещо важно или скришно от мен да си кажат и тактично се изнизвах. Понякога любопитството ме побеждаваше и, да си призная, често надавах ухо в тъмния коридор с риск да ме хванат. Веднъж чух как татко раздразнено се обърна към майка, че чичо Спас, дребничкият комшия отсреща, бил от голямото добро утро и че не можем да се мерим с тях. Майка имаше „досадния“ навик, според татко, да се сравнява с комшийките: на коя мъжът ù направил шкафче-изненада на балкона и как на него си е сложила котлона, а тя нямала такива удобства или как с бормашина някой си поставил някаква лавица в кухнята и как на тази лавица еди-коя си е сложила каренце с вазичка и други джунджурийки и как кухнята светнала от уют. Татко започваше да мята назад глава, сигурен знак, че лесно няма да се даде на тези манипулации и се опитваше да се изплъзне с думите, че тези работи не ставали току-така както тя си ги мисли и всичко било много сложно. Първо – не разполагал с време, второ – нямал нужните материали и инструменти, трето – не обичал да борави с бормашина (никога не сме имали), защото можел да засегне някой важен кабел и да го удари ток, четвърто – то било панел, не било тухла, пето – трябвало да бъде с чук, длето, дърво, гипсова замазка (тук беше много силен и убедителен), шесто – мазилката щяла да падне, после пак трябвало да боядисват... После правеше всичко, но винаги след големи викове и никога по начина, по който майка си го е мечтала. Спомням си, че го беше помолила за рафтче на някакъв голям шкаф, да станело на два етажа да си слагала тенджерите. Татко се върна ухилен една вечер с миниатюрна дървена масичка и я сложи в шкафчето с думите: „Ето ти рафтче на четири краченца!“ Такъв си беше татко! Не обичаше да плаща данък на чуждо мнение и всичките му неща бяха нестандартни, но пък качествени и издръжливи. Сега си мисля, че така си отмъщаваше на майка, дето все се състезавала с хората. Тези теми ми бяха до болка познати, бях израснала с тях, но това за комшията беше ново за мен и все се чудих какво ли е имал татко предвид.
Вярно е, че чичо Спас ходеше винаги изтупан с костюм и вратовръзка, гладко избръснат, обувките му блестяха, не пропускаше да ни поздрави с леко кимване на главата, винаги забързан и все го чакаше служебна кола с бял номер пред входа на блока. Детското ми любопитство не издържа и веднъж директно попитах баща ми защо комшията ни е от голямото добро утро. Татко дълго се смя и после ми обясни деликатно, че комшията ни е много голям човек, нищо че е дребен на ръст и затова е от голямото утро, просто думата му се чувала навсякъде. Бил някаква голяма клечка, на висок пост, и много неща зависели от него. Попитах го защо тогава не са приятели и не си ходят на гости. Не че вкъщи липсваха гости – вечно търсеха татко за дребни услуги – на кой бравата се развалила, да сложел вътрешен райбер на нечия врата, кранче на чешма протекло. Татко имаше златни ръце, каквото пипнеше, не се разваляше и оставаше завинаги здраво, хората знаеха това и винаги го търсеха, на тях той никога не отказваше, после се черпеха по една ракийка, колкото майка да побеснее и за отмъщение му измисляше нова задача-изненада за вкъщи, но това е друга тема.
Винаги ще помня отговора на татко, все едно сега го виждам с кротката му усмивка, с онова дяволито пламъче в очите и как връзва скъсаните си обувки в коридора, пак щеше да излиза да върши някаква услуга. Каза ми, че не можем да си ходим на гости с чичо Спас, защото не сме били равни, че той не бил от нашата фирма (татко обичаше да вкарва нови думи), имал влиятелни връзки и че единствените връзки, които ние сме имали, са били тези на обувките ни. На мен пък ми стана някак обидно, защото с дъщерята на този голям човек бяхме в един клас, тя често идваше у нас и обръщахме къщата наопаки, защото у тях не се влизаше, само веднъж успях да надникна през външната им врата и видях, че всичко блестеше от чистота и от полираните с лак модерни мебели. Като деца играехме заедно на федербал и се чувствах наравно с нея. После пораснахме, влязохме в различни училища, отчуждихме се, а животът съвсем ни раздели.
Минаха години и случайно срещнах чичо Спас. Видя ми се още по-дребен и някак прегърбен. Сакото, което някога сигурно е било шито по мярка и от скъп плат, сега някак тъжно и смачкано му висеше, а може и така да ми се е сторило. Знаех, че жена му, която цял живот беше домакиня и сменяше от лъскави по-лъскави пеньоари и вечно бе с ролки на главата и маски на лицето, сега е болна и на легло. Дори за миг си я представих как лежи с розова ролка на челото и обелки от краставица за торбичките под очите. Нека Господ да ми прости! Тъгуваха за единствената си дъщеря. В квартала говореха, че се била омъжила щастливо за много богат швейцарец, като че ли имаше бедни швейцарци, доста по-възрастен от нея, починал и тя трябвало да работи и все нямала време да дойде да ги види.
Чичо Спас искрено ми се зарадва, нямаше го онова забързано кимване и дори ме покани на гости у тях за първи път. Не знам защо, но му отказах. Спомних си за моя баща, отдавна покойник и за това, че те никога не си отидоха на гости, ей така, поне веднъж по комшийски за по една ракийка. Може би в мен дълбоко бе останало някакво наранено чувство за равенство, може би по наследство ми липсват онези гени за влияние и растеж или имам някаква грешна представа за „голям човек“ и „пораснала работа“, а може би просто си бях пораснала истински... като татко.
© Ивон Всички права запазени