antonio60 (Антонио Георгиев) 3 февруари 2017 г., 8:54 ч.

Защо не пораснах... 

410 2 3

Защо не пораснах…

 

“Така и не порасна...” с тези думи ме подхвана жена ми, свидетел на снежната война със снежни топки между мене и хлапетата от махалата... Обичах тези мигове (съзнателно  се връщах в детството си) - да  възкреся спомените си. Когато побелявахме от сняг и лудеехме до мръкнало по улиците и баирите.

Уви! Реалността ме върна на мястото ми. Имах прозаичната задача... да изрина снега на двора и разчистя гаража. Налагаше се да закарам  дъщеря си на  репетиция по балет. Цялата улица беше затрупана от 30 сантиметра сняг. В повишено настроение след “битката”,  реших да ѝ покажа пирует. Не успях и се проснах на снега в резултат на нескопосаното изпълнение. В миг зърнах  съседката – клюкарка, изучаваща движенията ми по снега от прозореца. По разперените пръсти и движение на ръката около главата  ѝ, прочетох произнесена присъда - "непораснало дете с неясни отклонения... Заведох дъщерята с колата и се върнах. Спрях, запалих цигара и затършувах из багажника на колата. Освен че съм  непораснало дете, аз съм и – перушан, според лексиката на тъщата. Дете съм и за кварталния полицай, който ме накара да сменя летните гуми. Един ден “завъртях” колата на ръчна и опръсках със сняг стената на съседката - инспектор. Мнението ѝ за мене било същото като на съседите.Заплаши ме с глоба по някаква Наредба №1. Обичах зимата и снега. Мечтаех като порасна да участвам в зимно рали във Финландия. Спомнях си пързалките и  шеметните спускания  с шейната до тъмно на Боаза. Но едно са шейните, друго нещо са колите. Дълбоко в съзнанието ми оставаше любовта към снежните ми спомени. Когато се връщахме в къщи със зачервени бузи и посинели от студа ръце. Още усещах студа, когато съгледах в ръката си  алуминиевата джанта за Гошо монтьора. Трябваше да я оставя за ремонт след номера със “завъртането”. Дете бях и за монтьора Гошо, който поиска 10 лева за оправената джанта. Намигна ми и  каза:”внимавай, малкия, по заснежените завои  има и бордюри”. Качвам се в колата и  включвам радиото, съобщават за небивали студове и снежни навявания. Споменът от ваканциите през зимата на село се завръща. Навремето не знаехме колко са градусите, какви са навяванията. Играехме на открито и не знаехме за различните щамове на грипа. Уморените ни от снежния труд очи, горяха от възбуда при вида на снежните човеци, радвахме се на снежната белота - подарък от Баба Зима. Платих му и тръгнах. Неочаквано трябваше да ”набивам “ спирачки, за да предпазя двама ученика. Втренчени в мобилния си  свят, нехаеха за околния. Съжалих децата и си помислих, че  те никога няма да се наиграят като мен. Децата не общуваха пълноценно, достатъчен им беше виртуалният свят, в който  бяха потънали. Каква огромна разлика имаше между моето и тяхното детство. Спомних си поляните и прашните пътища, издраните лакти и ожулени колене. Чувствах се виновен, защото видях децата в последния момент, усъмних се в зрението си.  Джипито  направо ме започна: ”Да знаеш, голямо дете си. Казах ти да спреш сладкото”. Казвам му: “Обичам сладкото. Баба ни научи да ядем тиква със захаросана коричка,  да пием  крушовица

без аспартам. Той ми казва: “Хидрогенерираните мазнини  повишават холестерола, а от там и килограмите..."  Взел направлението, отивам при очния... Споделям притесненията си. Разказвам му как гледах и разпознавах птиците в небето и разчитах  номерата на автомобилите. Той ми обяснява нещо за Егенето и  се усмихва. Офталмологът ме изненада с коментара си:”Кога ще пораснеш, приятелю? 
Виж си годините.“ Изписа ми по-голям диоптър. Обедът преваля,  денят ми премина, а вечерта отидох на родителска среща. В училището забихме нескончаеми разговори за програмите,  учебниците.
За намалените часове по физическо. Спомних си моите занимания по физическо. Скачахме, бягахме, запотени и приятно изморени от енергията на игрите.Тичахме с накачулени върху главите дрехи по  коридорите да не изпуснем следващия час. После весело се нахвърляхме, върху чешмичката в двора - източник на живителната течност. Учихме всички по едни и същи учебници. Нещо ми напомни за думичките на мускетарите... “всички за един …  и един…” Но сега не е така…Става от всичко по много и много за нищо… Имам предвид броя на учебниците по различните предмети. На излизане портретите на кандидат-президентите ме привлякоха с предизборните си послания. Да! Ето една голяма отговорност, която не е за деца. Реших да  се пошегувам с жена ми, че няма да гласувам. Смятах да ѝ кажа: “Аз замърсявам покривката, чупя  чинии, стъпвам с обувки по килима. Всъщност съм едно голямо дете.

А децата, както знаеш, не могат да гласуват. ”. Представях си я как щеше да подскочи изненадана, защото много държеше на тези неща. Да цитира алинеи и точки, че пълнолетния гражданин има права и задължения. Оказва се, че за много неща съм дете, но за сериозните, никак даже. Помислих си колко е хубаво човек да е дете, което не пораства цял живот. Полагат му се игри,  други приятни неща и никакви грижи. Детето носи чисто сърце и  му се прощават пакостите, белите. Най-много да го нахокат и това е… Спомняте ли си думите на Исус: “истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно.“ Децата са тези, на които се прощава, защото  са  благословени в своята извечна непорочност. Какво по-хубаво от това да бъдеш вечно чист и вечно млад. И докато пишех всичко на чернова, без да се усетя, направих  беля. В момент на вдъхновение... съм изгризал върха на химикалката.Напоил съм обилно с мастило горната си устна. Появи се жена ми с  вторачен  поглед в мене и зачаках  словесната и тирада - заради гафа . Останах изненадан, когато почисти с  кърпичка  петното  и от думите  ѝ: “ Ох, мили Боже! Как се е изцапало най-голямото ми...” и  спря.  Изтръпнах в очакване да чуя думичката, разтревожих се, бях разочарован, бях свикнал  с нея... Почувствах с кожата си грижата ѝ… “Хубаво е от време на време и да си голям…

© Антонио Георгиев Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Защо не пораснах... »

8 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.