Aug 22, 2021, 8:58 PM

Защо не пораснах? 

  Essays
1198 2 2
4 мин reading

   Съмнявам се да има човек, който да не си спомня с умиление и носталгия по детските години. Като възрастни винаги си разказваме забавни детски случки и отронваме тиха въздишка за онова време, което няма как да се върне и за което само остават спомените. Като деца все искахме да пораснем, а като възрастни си мечтаем пак да сме деца. Ако имахме машина на времето, сигурно не само щяхме да се върнем към онези години, но и щяхме да спрем времето да продължи своя ход. Ала такава машина няма за съжаление. Животът и суровата действителност тихичко ни се присмиват на наивните и детски стремежи да върнем времето назад.

     Като малка се наложи поради някои събития да порасна по-рано. Казвах си, че съм още дете, но и виждах промяната в мисленето си на фона на моите връстници. Не се радвах на онова семейно щастие, което всяко дете заслужава, но едва ли само аз съм имала драми в семейството. Когато нещо неприятно ни се случи, веднага започваме да търсим отговор на въпроса „Защо на мен?“, но истината е, че всяко положение трябва да се приема със стоицизъм. И поглеждайки назад във времето си давам сметка, че моето развитие като дете беше спряно внезапно и май това ми попречи да порасна. Аз съм на мнение, че за всеки един сезон в човешкия живот си има време и това време нито трябва да се отнема, нито да се прекъсва, защото не можем да преминем към следващия етап на живота ни подобаващо. А за детството мога да кажа, че трябва да е само безгрижно и щастливо.

     Когато се виждах с приятелите от квартала, усещах, че в тях има нещо, което на мен ми липсваше и с което ме превъзхождаха – любовта в семейството. Видимо беше, че те живеят в любяща и спокойна атмосфера. Дори и в семействата им да е имало спорове, те са се решавали по подобаващ начин без децата да са свидетели на грозни сцени. Но не всеки има тази радост, защото повярвайте ми, че е благодат да виждаш мир и любов в дома си и истинско наказание да си изправен пред точно обратното. Трудно се расте в среда, в която виждаш, че майка ти не получава нужното уважение като жена, а самата ти да си момиче. Има неща, които не се забравят и заличават с времето. Просто ти ги приемаш, налага ти се да пораснеш и да разсъждаваш като възрастен, а не като малко момиченце. Въпросът „Защо на мен ми се случва това?“ те следва като сянка, но още не е дошъл моментът да му отговориш. Честно казано може този момент и никога  да не дойде.  

     Може би трябва гордо да призная, че с интелекта си и начина на мислене, заблестях сред другите деца от квартала, но какво от това? Не пораснах, защото аз го пожелах или защото беше приятно изживяване, а защото животът не дочака да премине детството ми с нормални темпове. Но да не се оплаквам. Винаги има и положителни страни, когато те хвърлят изведнъж в дълбокото. Все пак аз си наложих през годините да не губя детското у себе си и го казвам съвсем отговорно. Това ме накара да стана учител, да работя с деца и да съм до тези от тях, които също като мен не са имали подкрепа, когато се нуждаят от нея. Светът е несправедлив и жесток. Няма жал и към най-малките.

     Разбира се, не пренебрегвам и отричам щастливите моменти от детството си. Не всичко е било само тъга и разочарования. Имаше бури, но и слънце изгряваше след тях. Всичко, през което съм преминала съхрани една част от мен, която не порасна. Може би и аз съм се борила, за да я съхраня, но по-важното е, че нея я има и я чувствам всеки ден. Дълбоко в себе си още съм малко момиченце, което болезнено се надява да бъде така обичано, както заслужаваше да бъде, когато беше дете. Когато трябваше да бъда слаба, станах силна, а сега , когато се научих да съм силна, искам да зная, че имам опора, която ще ме задържи, ако тръгна да падам.

     Вярвам, че един ден ще създам онова семейство-мечта, което всеки си пожелава да има. През годините любовта, която имах нужда да получавам, се натрупа в мен, а сега се е превърнала в любов, която искам да давам към моите бъдещи съпруг и деца. Имам желанието да създам семейство, в което ще има топлина, уют, радост, смях, подкрепа, а не вражди, размирици и насилие. И вярвам, че това ще се случи, защото винаги това, което най-силно желаем , стига до нас. Таймингът на всичко в този живот е перфектен.

© Николина Барбутева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ивайло, Ивайло... Само кушетката ти липсва... Когато имаш пример как не се прави се стремиш да не си такъв - токсичен партньор, родител. И не порастваш - израстваш. "Това, което не ни убива...“
  • Понякога всеки се стреми към това което няма...
    Мои служители, мъжът добър човек , както се казва на мравката път прави,..жена му,винаги издокарана, негудуваше пред колежките си, какъв е тоя моя, няма да удари по масата, да ме напсува...Разведоха се, мъжът й напусна от фирмата,..Тя се залюби с друг мъж,.. взе да идва чорлава на работа, със синини под очите от пореден семеен скандал...е, намерила е утехата си.
    Можеш да се промениш, зависи от новата среда и желанието ти за нещо различно
Random works
: ??:??