Държа фотоапарата си и дишам тихо. Чакам гарвана да се обърне с човката си към обектива, за да направя най-хубавата си фотография на гарван. Гарвана се отблъсква, невидимо за тренираното ми фотографско око, с краката си, като разперва страховито черните си крила. Малко преди да се прости с мен надава пронизващ гарвански вик, който накарва раменете ми да потръпнат в уплаха.

Днес, малко преди да взема решение да отида на ”лов” за гарван, чух по радиото, за развръзката на трагедията станала в един от театрите на Москва. Някъде сред брънките на мозъка ми се загнездиха думите: убити са почти всички бандити и над 100 от заложниците. След това чух как някой, ръководещ операцията по спасяването, казал че ”можеше да има над 200 убити сред заложниците, ако ...”.

Отръсквам главата си, сякаш искам да подгоня нападалия, върху ми, сняг и си мисля:

Докога ние обикновените, не нарушаващи никога заповедта «Не убивай!», ще стоим неми свидетели пред случващите се идиотщини, объркващи мислите и чувствата ни?

Докога Русия; Китай; Великобритания (Англия + подвластните й); поучилите се от грешките си Германия и Франция; злокобните Ирак, Северна Корея и Либия; хитруващите Израел и Саудитска Арабия ще ни размътват водата, в която не знаем плуваме ли или се давим!

А може би и двете!

Докога САЩ не ще иска да си отвори очите пред злините, които е правила и продължава да прави както на враговете си, така и на очакващи, в далечно бъдеще, дивиденти за подкрепата си, съюзници?!

Нека оправданите пред съвестта си западни политически посланици ни кажат кой и защо започна да подкрепя, в началото на 70-е години, съвременните безскрупулни бандитско-терористични организации, като им даде възможност безнаказано да развиват побърканите си тези за радикална промяна, с помощта на кръв ни, на света.

Дали заради тезата, че капиталистическата либерално-демократична система се нуждае винаги от противоборство, не ни натрапиха въпросните, гордеещи се с постъпките си, терористи?!

Дали за това, че успяхме да получим привилегията да живеем по-лесно, без големи притеснения от битов характер, не плащаме със смъртта на нашите родители, приятели и деца?

Каква е тази война между нас и Тероризма?

Защо Те ни Тероризират?

Може би заради това, че ние сме по-добре облечени, по-настървени в гонитбата на пари и (псевдо)щастие, по-арогантни и безсмислени в контакта с ближния ни, с по-големи социални и (а)морални права, по-самотни скиталци, сред пълните с излишества (с сравнение с държавите отгледали Терористите) магазини.

Уверени ли сме, че не заслужаваме Терористичните набези срещу нас?!

Спокойни ли сме в правотата на вярата ни за по-добър живот?!

Какво ни трябва повече – Тероризъм с черна маска или малко по-задълбочен, лишен от нарцисизъм, размисъл върху бъдещето на съдбата ни. Своята и на другия – изправил се, със смърт в очите,  срещу нас.

Седнал съм в автобуса и си въобразявам как съм успял (въпреки големите трудности) да направя най-хубавата снимка на почти изплашилия ме гарван. Чувам как седналия до мене, според учението на Христос, ближен ми задава следния простичък въпрос ”За какво плаче небето?!”. Поглеждам го, по инерция, безразлично.

След това се обръщам.

Виждам как даващият, и на такива като мен живот, дъжд леко поръсва с капките си къдриците на дете, гледащо ме от тротоара с забравеното, някъде в миналото ми, детско учудване. Не знам защо, но се обръщам към задалия току що въпрос възрастен мъж и му казвам ”Защото хората не плачат достатъчно!”.

След това ставам, от тероризиралата ме достатъчно дълго автобусна седалка, и потеглям към бъдещето ми с натежали от странния дъжд гарванови крила.

Марин Лазаров