Държа фотоапарата си и дишам тихо. Чакам гарвана да се обърне с човката си към обектива, за да направя най-хубавата си фотография на гарван. Гарвана се отблъсква, невидимо за тренираното ми фотографско око, с краката си, като разперва страховито черните си крила. Малко преди да се прости с мен надава пронизващ гарвански вик, който накарва раменете ми да потръпнат в уплаха.
Днес, малко преди да взема решение да отида на ”лов” за гарван, чух по радиото, за развръзката на трагедията станала в един от театрите на Москва. Някъде сред брънките на мозъка ми се загнездиха думите: убити са почти всички бандити и над 100 от заложниците. След това чух как някой, ръководещ операцията по спасяването, казал че ”можеше да има над 200 убити сред заложниците, ако ...”.
Отръсквам главата си, сякаш искам да подгоня нападалия, върху ми, сняг и си мисля:
Докога ние обикновените, не нарушаващи никога заповедта «Не убивай!», ще стоим неми свидетели пред случващите се идиотщини, объркващи мислите и чувствата ...