4.04.2009 г., 8:43 ч.

Завистта - безмилостният реализъм 

  Есета
3313 0 0
19 мин за четене

 

                             Завистта - безмилостният реализъм

   За първи път се сблъсках със завистта при дипломирането си. По стечение на обстоятелствата завърших образованието си един ден преди своите състуденти. Просто тогава се падна да защитавам дипломната си работа и слава Богу, защитих я успешно. Радост естествено, почерпка, малко размисъл за по-нататък, битови проблеми по изнасянето и тъй нататък. Седим си на следващия ден в бившия вагон, домъкнат и приспособен за евтина студентска кръчма, пийваме по някоя бира с приятелите си, вече завършили и те, и от дума на дума става въпрос за голямата и неприятна изненада, която изразила моя колежка. Е, как може, еди-кой си (моето име) да завърши - горе-долу в такъв смисъл й били думите, докато чакала да влезе в изпитната зала.

   Дреболия на пръв поглед, израз на „сценична треска" преди нейната финална права. С една разлика обаче - до този момент се водеше наша приятелка. Ако ми беше чужда, въобще нямаше да ме заболи. Толкова време мина оттогава и не престава да ме занимава тази история. Друга, по-тежка и с по-важни последици, ми се случи години по-късно. Става въпрос за професионално, или ако щете - кариерно израстване. Направил си всичко възможно по честен път да се издигнеш на следващата степен в твоята професия, явил си се на конкурс и оттам нататък ти започват проблемите. На първата степен успяваш, остава да получиш утвърждаване в органа, който има окончателната дума и който, по уверенията на всички, се задълбочава само в случаите, когато има отрицателна позиция на нивото под него. А безспорните случаи уж само се утвърждавали формално. Не би! Нашият човек се разшетал междувременно, лобирал, правил-струвал и ме провали. Провали ме по всичките правила на йезуитската игра и на тъмното ни законодателство. Стана ми много горчиво, разбира се, горчиво и болно. Но това пък ми даде повод да се замисля за този феномен - завистта. То така и става обикновено в живота, не те ли е опарил огънят, не се и замисляш за него. О, трябва този свят да се изстрада, повторно трябва в теб да се роди ... - нали така беше писал Ханчев. Е, да, така е. За съжаление.

   С известно съжаление трябва да призная, че май само това са сблъсъците ми със завистта. Със съжаление, защото, това поне разбрах, ти завиждат само в случаи, когато опитваш да постигнеш нещо повече от другите. А щом не са ми завиждали за друго, то значи, че няма за какво. Това е положението. Това е неприятната истина за мен. Безлично съществуване, що-годе подсигурено, средностатистическо ... ужасно. И ако все пак нещо ми дава утеха в случая, то е мисълта, че поне не съм на изпаднал в другата крайност - параноята. Нали ги знаете, ония хора, които се възприемат като жертви, като мишени на заговори, вечно преследваните страдалци. Не, поне тази идиотска идея - че някой нещо ти е длъжен, че си роден с право на парче от вкуснотията успех в живота - тази щуротия не ми се върти в главата.

   Далеч съм от мисълта, че завистта е коренът на всички злини. Но и няма как да не забележиш, че всички пороци са свързани. Завистта най си върви с интригантството, лицемерието и подлостта. Завистникът в много редки случаи идва при теб и ти хвърля ръкавицата в лицето. Той не е от тоя, рицарския тип. Почти винаги се случва като в народната поговорка - да ти копае гроба зад гърба, но уви, рядко пада сам в него. Но откъде все пак идват метастазите на злото? Булгаков намира своя отговор в страха, или поне отговора на своя разкаял се Пилат. Но според мен не може да бъде страхът. И дори е малко странно писател, утвърждаващ християнската етика, да задълбае в психологизма до такава степен, че да не види, че най-страшният порок, коренът на всички останали, е егоизмът. Логиката е проста - „Обичай ближния си като себе си", този велик и божествен нравствен императив трябва да има и обратната зависимост, най-долният грях да бъде съответно егоизмът. Алтруизъм и егоизъм, двете страни на медала. Висшата добродетел и фундаменталният грях. Завистта е издънка на егоизма, проявление на закона на джунглата - да не си ти, аз да съм - сиреч на борбата за съществуване, сиреч на биологичното начало. А колкото по-близък е човек до това биологично начало, толкова по-отдалечен е от духовното, от онази миниатюрна искрица божествен дух у нас, която единствена ни въздига над калта, от която сме направени. С други думи, този, който вижда живота като непрекъсната борба за съществуване, който вижда в другите хора съперници в оцеляването, може да се нарече примат, но не заслужава името човек.

   Завижда всеки. Завиждат всекиму. Няма граници по расов, полов, социален признак, отвъд които да кажеш - ето, тук вече няма завист. Особено неприятно е това грозно чувство при женското съперничество. Мъжът не е нещо повече в морално отношение, но при него го няма светкавичния преценяващ поглед, няма я омразата, че някой е по-хубав от него. Заслугата за това съвсем не е негова, просто такива са му биологичните параметри. А всеки знае колко ежедневно, колко обичайно е подобно възприятие при жената. Това е своеобразно съперничество, далечен отзвук от суровите предчовешки времена, когато две самки се борят коя да бъде избрана. И това велико чудо, продължаването на живота, може да бъде - и е - в основата на най-противно интригантство, ревност и злословие. Цели индустрии се крепят на гонитбата на този мираж - физическата красота на жената. А „женският" роман? А „женският" филм? Въпреки интересната интрига и неповторимите за любителите им стилистични особености не са ли изградени те върху все същата основа - успешната кариера на жената като самка? Коя от героините е надарена с духовни качества, коя стърчи с ум или творчески потребности над общата интелектуална посредственост на стадото себеподобни самки? Ясно е, че на пазара това не се котира, защото масовата публика не би могла да се идентифицира с героинята, но все можеше да се прояви повече уважение към жената като човешки материал. Нормалната потребност от пълноценно емоционално общуване  е издигнато в тези сурогати и за съжаление в житейската практика до връхната точка на битието, алфата и омегата на съществуването. Следователно всякакви средства са допустими при преследването на тази висша цел, следователно няма място за милост към съперничката, нещо повече - няма място за обективна оценка на нейните реални качества. Неизброими са езиковите нюанси, когато една жена трябва да характеризира друга жена, по-красива от нея. Рядък талант и усет към словото, уви, пропилени в служба на завистта.   

   Отдавна е забелязано, че завист се изпитва към сродни хора. Как можеш да завидиш на Рембранд или Балзак, когато те се извисяват неизмеримо над теб? Съперничеството и завистта са немислими и смешни спрямо тях, те са факт, величина извън обхвата на тривиалното, не на последно място и защото са мъртви. Но ако става въпрос за жив творец, за постигнат успех от личност с вашите социални и професионални характеристики, как да не му завидиш? Нима всеки не си задава въпроса: с какво той е по-добър от мен? Тук вече влиза в действие все същият биологичен закон на оцеляването. Той изглежда неуместен, когато става въпрос за духовна дейност, за творческия съзидателен акт, с който ние действително се издигаме до образ и подобие на Бог. Ако има нещо, което да оправдае до известна степен безбройните и гнусни дрязги и интриги в нашите творчески съюзи, то това е фактът, че творчеството представлява - освен всичко друго - и най-пълноценното осъществяване на личността, познато на човек. Твориш, тоест стъпваш там, където никой друг не е стъпвал. Твориш - следователно изкарваш най-интимното от себе си отвътре навън. И какво чудно, ако огорчението, че това, което си изкарал на бял свят, с труда и мъките на всяко раждане,  се е оказало по-лошо от това, което е изкарал друг, прерасне в завист и злоба към него, по-успелия, по-можещия? Тук не става вече въпрос кой да води бащина дружина в творческия съюз, кой да се докопа до материалните облаги, свързани с това лидерство, а до едно действително, макар и деформирано, отстояване на личността. Огорчение плюс грубиянско съхранение на духовното пламъче у теб. Оттласкваш с лакти преминалия покрай това пламъче, за да не го угаси въздушната вълна, която е предизвикана от  внушителната му фигура. Това - в най-добрия случай, ако все пак у теб мъждее въпросното пламъче. И пак е грозно.

   Но едва ли има нещо по-противно от завистта на ограничения човек. Бердяев неотклонно отстоява идеята си, че социализмът, прокудил го от родината му, е продукт на завистта. Мечтата за социално равенство той приравнява чисто и просто с желанието на нямащия да се изравни с имащия, на неможещия с можещия. Може би има известно основание за това - в неговите идеи, дори не философските и религиозните, в които той е в повечето случаи проникновен и точен, а злободневно политизираните като тази винаги може да се намери нещо вярно. Само че половинчатата истина още не е петдесет процента истина - половинчатата истина е по-лоша от лъжата. След като търсиш корените на едно социална идеология в такъв негативен фактор като завистта, в  психологията на дребната душица, то извън уравнението ти остават много, действително много фактори. Да не изброяваме, само да посочим два от тях - безспорния идеализъм и реалната саможертва на значителна част от посветилите се на тази идея, обявавани със задна дата за наивници, и това, че социалната справедливост  съвсем не е социално равенство. Както и да е, въпросът е твърде сложен и комплексен - той стои на дневен ред от два века насам и няма изгледи скоро да слезе, от него в случая ни засяга само тази част, която разглежда завистта като социален феномен.

   Като повечето хора и аз проявявам някакво нездраво любопитство към света на престъпниците. Моят интерес по-определено е насочено към тяхното най-закономерно и естествено място - затвора. Изчел съм твърде обемиста литература за затвора, предимно мемоарна, без претенции за литературност, но и някои сериозни научни трудове. И още при първите впечатления, които човек получава от тези свидетелства, започва да проблясва баналната и отдавна направена асоциация за паяци в буркан. Взаимното изяждане е основният принцип на взаимоотношенията между затворените престъпници, а не техният митичен кодекс на честта, нито вълчата солидарност на отделните кланове и банди. Но това, което е особено интересно като социален и морален феномен, е изключителното място на битово-материалните дреболии и пълното несъответствие на нормалните човешки стойности с тези на затворените престъпници. Кой ще е чистач на нужниците, кой ще бъде назначен санитар в моргата на затворническата болница, кой ще има право да ръководи забранените нощни игри на комар - неизброими са тези привилегировани дейности, към които нормалният човек не би изпитал нищо освен отвращение, но за които си завиждат и интриганстват, и упражняват влиянията на своите глутници, и се бият до смърт. Завистта ... Никога не бих си представил, че тя може да бъде предизвикана от нечие назначение за клозетаджия.

   Разбира се, завистта може да се приеме и като своеобразно адаптиране към екстремни обстоятелства. Може да се изпеят химни за жилавата човешката природа, която устоява при всякакви условия. Може спокойно да се заличи тънката граница между оцеляването на човека в обществото и оцеляването му в света на дивото. Растиняковците, дошли да покоряват Париж с няколко оскъдни франка, като нищо биха могли да бъдат оприличени на джеклондоновските смели герои, борещи се срещу Великото северно мълчание с брадва и шепа барут. Смелост и амбиция, и неукротимост, и воля - в изобилие. Така че, от тази гледна точка, да се навреш веднага в средата на зековското множество, когато ви превозват с открити вагони в най суровата сибирска зима към лагера, както разказва Солженицин за закоравелите рецидивисти, или да откупиш прескъпо мястото на санитар във френската каторга в Гвиана, за да можеш да пориш коремите на умрелите и да изваждаш оттам патроните - специалните касички на криминалните типове, мушкани през дебелото черво на сигурно съхранение в собствения стомах, както пишат в спомените си Белбенуа  и  Шариер, това може да се окачестви просто като трезв поглед и порив за живот, не по-малко достоен от този на Робинзон Крузо. Може. И безброй хора го правят - в съвсем други мащаби и при всевъзможни ситуации. Аз оцелявам. Аз се боря с враждебната среда. Аз се боря с живота. Той е суров. Затова всички средства са позволени. Аз оцелявам. Той също оцелява. Дали не иска да отнеме тази част от жизнените блага, която е отредена на мен? Не знам. Не съм сигурен. Но предполагам. Защото животът е суров. Затова аз ще ги отнема от него - каквото и да казват за доброто и лошото. Аз оцелявам ...    

   Но питам се - вече аз, не въображаемият завистник - каква стойност има животът, ако се сведе до борба за оцеляване. Какви са добродетелите, с които тази категория хора, се гордее? Със здравата си захапка? С ловкото лавиране и сигурния поглед? С умението да изградиш умела интрига, да изтръгнеш от другия това, което би ти се искало на тебе? Ако изобщо успееш да заговориш някое подобно двуного на подобна тема, то въобще няма да те разбере. Ако все пак успееш да го провокираш към откровеност, то ще ти отговори гордо: аз се оправям в живота. За него всички останали са прецакани, некадърници, мухльовци. А то не обича да е прецакано. О, не, всичко друго, само не е да си прецакан.

   Разбира се, и при завистниците има скала, има дори нравствена йерархия. Някои от тях спокойно живуркат с мисълта, че не правят нищо нередно. Нередностите и подлостите, които вършат, те оправдават (ако все още са в стадия, в който се нуждаят от оправдания) със суровите обществени условия („така правят всички") или - о, безумие на егоистичната казуистика - с грижата за близките, за децата. Като кажат „моите деца", все едно ти поднасят универсална индулгенция. Но мръсникът е мръсник независимо от това дали обича децата си, или не. Ужасно е как едно от най-светлите човешки чувства е деградирало до същия този животински закон за оцеляване, само поразширен малко от собствената персона към собствения род. Да не говорим за това, че като правило отгледаното с такива неприемливи жертви на нравствеността отроче израства, попило същата тази духовна нечистота, и така се получава възпроизводство на пошлото, мерзкото, гнилото.  

   Завистта е като че ли най-опасна, когато се намеси във високите сфери, тези, които по традиция възприемаме като благородна изява на човешкия дух. Катастрофално е впечатлението ти, в случай че можеш да надзърнеш там и да видиш, че става въпрос не за големи идеи и дела, а за големи илюзии. Религия, творчество, наука - по един или друг път успях да навляза и в трите кръга и ако не съм стигнал до отричането им по байганьовския принцип, че всички са маскари, то това се дължи на преосмислянето, на навика да преодолявам разочарованията. Имаше време, когато така се стекоха обстоятелствата, че започнах работа като служител в църквата, да го кажа - от техническите лица, без да конкретизирам повече, за да не придобият тези размисли прекалено автобиографичен характер. Разбира се, на теория ти е добре известно, че църквата има двойствена същност, божествена и човешка. Разбира се, знаеш, че човекът с присъщото си несъвършенство може да опошли и нея, църквата, като материална даденост и обществена структура. Но едно е да го знаеш, друго е да го видиш. Какви крамоли, Боже мой, какви разправии за доходни места! Какви срамни караници за това, чий ред е да дежури на гробищата и защо тоя се бил ползвал с предимства, а оня не го допускали. И прочие, и прочие - приказки, които по си склонен да чуеш в разправията между две заядливи съседки, отколкото при Божии служители. После станах и член на една местна писателска организация, все пак в един от най-големите ни градове. Същата атмосфера, същите порядки. Уважаемите творци вместо да насаждат „разумното, доброто, вечното", се уморяваха в махленски разправии. И понеже творческата дейност вече не е свързана с пари, интригите и злословията им естествено бяха свързани с качествата на писанията им. Всичко това се въртеше около минали прегрешения и отмъстителност, около груповски интереси и лични амбиции. Писателите и поетите бяха склонни да кажат по някоя добра дума за някой от тях само ако напуснеше тоя свят и трябваше да го изпратят до гробищата или да драснат някой материал за него in memoriam във вестника си. Представям си какво е било във времената на привилегиите и многото пари. Науката, третият кит на човешката духовност, също се отличава с невероятно интригантство и разцвет на завистта. При нея тези неща виреят от най-ниската степен, материалното заплащане, до най-високата - качествата на един научен труд. Като че ли най-много негативна енергия обаче там се вихри при разпределението на катедрите и длъжностите. Членовете на академичната общност развиват невъзможни по сложност комбинации, достойни за интригантстванията на някой средновековен конклав при избора на папа. Веднага бързам да уточня, че не става въпрос само за нашата родина, която с лека ръка сме обявили за обиталище на всички обществени пороци, а и за чуждата практика. Преподавателските места се разпределят на някакви тъмни сборища на типове, обвързани взаимно с общи груповски интереси или връщания и заемания на услуги, а конкурсите и професионализмът са на последно място при назначаването на един или друг кандидат. Но тук се намесват и маниите, пристрастията, вкопчванията в собствената концепция и отричането на чуждата. И точно тук избуява завистта. Не си цитирал някого си, който е писал по твоя проблем. Охоо, само чакай да ти се падне тоя някой като рецензент или член на някакъв академичен съвет! Завист и дребнаво честолюбие, но маскирани под благородната форма на обективна научна критика - това можеш да очакваш от него и го получаваш естествено. Има и други отвратителни прояви на завистта в академичните кръгове. Присъствал съм (като външен човек) на научния съвет на катедра. В края на заседанието един доцент взе думата и започна жално-милно да апелира да му увеличат хонорарите за лекциите, да станели като на еди-кого си. Не се и съмнявам, че ако въпросният еди-кой си не бе хоноруван по друга, по-висока разценка, на изказалия се доцент и през ум нямаше да му мине да постави подобно искане. Но какво да се прави - завистта има двойствена същност, задължителен съпоставителен елемент, аз и другият.

   Така или иначе високите сфери си остават високи сфери. Ако има някакво спасение за човешката духовност, то може да се очаква пак от там - вярата, науката, изкуството. Но колкото и да се опитваш да преглътнеш горчилката от дребнавостта и завистта там, казвайки си, че човек по принцип е слаб и несъвършен, все ти се иска да срещаш тези неща колкото се може по-рядко, защото комуто много е дадено, от него много се и  иска. Не може и не трябва да се гледа  нито на творчеството, нито на науката, а още по -малко пък на вярата като на обикновено средство за препитание. Това е водачество, призвание. И това призвание не бива да се петни с недостойни за него действия. Двама учени, които първоначално не могат да се разберат по даден въпрос от своята област, често преминават границата на академичния спор и започват да се хапят където и както могат - забраняват на студентите си учебниците на „противника", иронизират се по симпозиуми и в печата, въобще стават за смях. Двама свещеници, които се дърлят за по-богатите енории или треби, категорично са скъсали със самата същност на своята мисия - нали за всички важи, а в много по-голяма степен за тях правилото да не можеш да положиш дара си пред Бога, преди да си се върнал и опростил с брата си. Двама поети, вглеждащи се дребнаво в писанията си и изобличаващи се  в некадърност или плагиатство, всъщност се приравняват с най-долния от „обикновените" хора, защото са предали призванието си, закопали са талантите си в земята, а те не им принадлежат, дарени са им.

   И все пак, ако себичността и егоизмът са в основата на завистта и нейните отвратителни издънки, няма ли някаква граница в противодействието им, отвъд която вече идва заличаването не на порока, а на самата човешка личност? Няма ли такова състояние на самоотречение, когато то се превръща от висша добродетел във фанатизъм? Разбира се, така е. Зомбираните ислямисти, падащи с радост в свещените си войни срещу „неверниците", фанатиците от всички породи, най-малко биха могли да бъдат обвинени в дребнав егоизъм и меркантилност. Значи може да се говори за граници на Идеята, Алтруизма, Каузата, колкото и свещени да са те, ако зад тях наднича обезличаващата и унижаваща човека липса на свободна воля. Впрочем всички големи въпроси отдавна са решени, включително и този. Друг е въпросът, че на нас ни липсва добрата воля да се запознаем с тях и мъжеството да ги приложим. Апостол Павел пише на коринтяните, давайки отговора, потресаващ със своята точност и боговдъхновена красноречивост: „Ако говоря с человечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед що звънти или кимвал що дрънка. И ако имам пророчество, и зная всичките тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако съм раздал всичкият си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не се ползвам".

   Решението. Това е. Само че как, как да се внуши любов у някого, когато всички обстоятелства пречат на това? Когато средата, в която живееш, още с появата ти на бял свят ти внушава „хапи, ръфай, драскай!"? Когато хората са се атомизирали, а единственото, което ги обединява, е омразата? Понякога се улавям и себе си в огромна, задушаваща омраза. Когато някой хвърли камък срещу нещо, което в моите очи е основна ценност, аз не съм склонен да му простя. Напротив, мразя го и му желая лошото. Точно както не бива. А не бива не поради изтърканите, фалшиви и лицемерни  лозунги на псевдодемократичния и псевдолиберален съвременен западен свят, а заради основите на моята вяра. Трудно е. Много е трудно. Да избягаш от света, да потърсиш усамотението на отшелничеството, нагърбвайки се с греховете на хората и така, със самото си присъствие, както пише Достоевски, да ги направиш по-богати и уверени? Възможно е. Мнозина са се спирали на това. Само че решението за монашеска отдаденост не е универсално средство, то не е подходящо за всекиго. Най-поразителният факт е, че и измежду монашеството има недостойни хора, промъкнали се там, ако не от груба корист, то поне от подбуди, далеч от единствено валидните. Да се отдадеш на творчество, да използваш изключителните възможности на изкуството, за да повлияеш на хората? Не всекиму е дадено да бъде творец. Да правиш добро в рамките на призванието си, като Йовковия герой? Малък, дребноватичък обхват за големите ти амбиции. И като че ли и трите набелязани пътя, вместо да се раздалечават, се сливат в един. Да живееш с духа, да бъдеш поне малко творец, да налагаш добротворческата си воля в непосредственото си обкръжение - това в крайна сметка като че ли е практическото разрешение. Това не става с лозунги. Трудно, да не кажа - невъзможно, е да накараш някого да приеме какъвто и да е морален принцип. И все пак това се оказва личното ми решение, което, макар и трудно като програма, има едно неоценимо предимство: лично е, не зависи от волята на външни хора. Изцяло и единствено от теб зависи ще можеш ли да изхвърлиш завистта от сърцето си, ще можеш ли да заживееш като пълноценен човек, или ще я оставиш да те изяде отвътре, докато от теб остане само обвивката, само външният вид на човешко същество.

© Георги Стаматов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??