Както с години е било, в нощта преди първи юли отвсякъде се стичат поклонници и подражатели. Те се събират в най-разнообразни (и най-разнообразно застроени) точки на родното крайбрежие и се отдават на култа и купона. Някои са там по любов към бунта на свободната мисъл, други поради страст към старата музика и идеята, проповядвана от "Джулая". Трети присъстват само заради любопитство и задвижвани от вечния човешки стремеж за тълпене и всеобщо веселие. Но всички ще се смесят в крайна сметка, за да образуват единение и общност, каквито тези дни са редки гледки в страната ни. Ако в днешна България има нещо, което толкова силно да напомня за езическите обичаи, макар да не е културно наследство от миналото ни, а феномен на съвремието – това е "Джулая". 

       Още по-интересно, тази традиция е изначално българска, тук ѝ е вдъхнат живот преди време и тук е запазена до ден днешен. Макар вече разпространила се и другаде. А най-интригуващото, и може би най-очарователното е, че почива на неточни представи за музиката и музикантите, станали причина за появата ѝ. Нямам желание да пиша за култа, защото той трябва да бъде усетен, а не прочетен. Но е редно да отделя внимание на кръщелниците му. Защото те са знаменити и въпреки това слабо познати. Те са автори на хита July Morning, но и композитори на десетки още недооценени музикални шедьоври. Те се наричат Юрая Хийп и са една от на-влиятелните, значителни и за съжаление подценявани групи в цялата история на популярната музика. Следващите редове ще разкажат накратко за техния творчески път. 

       Той започва през 1969 година, макар корените на групата да могат да се проследят назад още към 1965 година. Нейни предтечи са английските банди "Спайс" и "Годс", свирещи предимно в стил прогресив и псайхеделик рок. В "Спайс" се срещат китаристът-основател Мик Бокс и извънредно талантливият певец Дейвид Гарик, скоро след това променил фамилното си име на Байрън. В "Годс" се подвизава Кен Хенсли, мултиинструменталист, който по-късно ще прослави Юрая Хийп с брилянтните си композиции и изящния си стил на "Хамънд"-органа, пианото и понякога китарата и водещите вокали. Към тази школувана основа са добавени басистът Пол Нютън и барабанистът Алекс Нейпиър, които няма да се задържат дълго. Дебютната дългосвиреща плоча излиза през лятото на 1970г., по време, когато Бийтълс се разделят, Лед Зепелин са на върха на световната слава, а Дийп Пърпъл и Блек Сабат с шеметна бързина се превръщат от английски явления в световни знаменитости. 

       Може би тъкмо това предопределя отношението на музикалните критици към Юрая Хийп в целия им творчески път - несправедливо, ако трябва да търсим само една дума, с която да го опишем. Години по-късно изтънчени рок познавачи няма да се посвенят да отбележат със саркастична злост, че Юрая Хийп са бледа имитация на Дийп Пърпъл, които от своя страна са бледа имитация на Лед Зепелин. По времето, когато това мъдро откритие е направено, Хийп пълнят концертни зали и стадиони почти навсякъде в Западна Европа, Япония и САЩ и имат стотици хиляди продажби на албуми.

       За разлика от вездесъщата музикална критика, групата се радва на далеч по-високи оценки от колегите си в бранша. Пол Стенли от Кис прави следното изказване, и то във време, когато Юрая Хийп с бързи крачки се отдалечават от най-добрата си форма: "Имахме съвместно турне с тях и те бяха невероятни. Скромни и непретенциозни извън сцената, зверове на нея. Истински професионалисти, най-добрите им вечери бяха фантастични, най-посредствените - изключително солидни представяния". Креативният им подход и музикалното майсторство не са подминати от мнозина други големи имена на епохата. 

       Периодът 1970-72г. е турбулентен, наситен с активна студийна и концертна дейност и ред промени в състава. Мнозина не издържат на бясното темпо, наложено от творческия лидер Хенсли, и на егоцентричния му нрав. Хенсли е колкото талантлив, толкова амбициозен; злобар е и е голям перфекционист. Той е фигурата, стояща зад всички вътрешни раздори, но и зад почти 90 % от композициите на групата до 1980 година.

       Споменатият дебют „...Very ‘Eavy ...Very ‘Umble” е продукт на музиканти, които все още търсят нишата и звученето си. Но талантът е налице. Той струи от мощните насечени рифове в „Gypsy” – прословуто суров шестминутен хард-рок епос; от трогателния диалог между баща и дъщеричка в антивоенната балада „Come Away Melinda” – пресъздаден от Байрън с много чувство и блестящи вокали. Разбира се, това не пречи на някоя си Мелиса Милс да напише в списание „Ролинг Стоун”: „Ако тази група някога има успех, аз ще се гръмна. Още от първата нота разбираш, че не искаш да чуеш нищо повече.” Е, и ние не чухме повече за теб, мисис Милс.

       Любителите по света – и особено в България - свързват Юрая Хийп главно с празничния химн „July Morning”, а също с хитовете „Lady In Black” и “Easy Livin’”. Всички те са написани в най-плодоносната ера на групата, която е в началото на седемдесетте години на XX век. Вижте сами: след споменатия първи албум, за период от по-малко от две години са издадени четири великолепни тави: Salisbury (1971), Look at Yourself (1971), Demons and Wizards (1972), The Magician’s Birthday (1972). По това време групата оформя своя облик и стил, който е трудно да се сравни с нечий друг. Музикалният почерк на Хийп и звученето им са толкова самобитни, колкото и класически. „Хамънд” - органът на Кен Хенсли придава внушителност и мистичност; църковна строгост, но и притаена интимност. Мик Бокс, макар и да не е сред най-изтъкнатите китаристи в рока, става лесно разпознаваем с ползването на слайд и уа-уа педал в свиренето си, а Байрън прибавя към гласовия си диапазон и богатото вибрато изключителна сценична харизма. Хийп от този период са на върха на креативните си и музикални сили, а музиката им вълнува с разнообразие и финес. Само част от множеството изкачени върхове са неокласическата шестнайсетминутна джаз-блус сюита „Salisbury”, крещящо тежките звук и халюцинации в “Shadows of Grief”, контрастното смирение в почти разплакващите Байрънови фалцети при “The Park”, галопиращият бас на „Blind Eye” и включването на металната машина на пълни обороти в “Rainbow Demon” – хеви метъл епос почти десетилетие преди раждането на хеви метъла. Неслучайно "Демонът от дъгата" си остава една от любимите песни за кавър от тежките групи.

       Оптималният според мнозина състав на Хийп властва в периода 1972-75г. Имената се помнят със същата лекота, с която тогава са правели и свирели музика: Байрън – Бокс – Хенсли – Тейн – Кърслейк. В този състав Хийп се събират за първи път още за албума Demons and Wizards, който е крайъгълен камък в историята на групата. И освен него добавят още три студийни албума (The Magician’s Birthday, Sweet Freedom, Wonderworld), както и концертния Uriah Heep Live. Към това време отнасяме зрелостта на групата, но и някои от най-сериозните ѝ трусове; вътрешни борби и взаимни обвинения. Тук се появят още много музикални перли, най-ценната от които може би е "Pilgrim" от албума Sweet Freedom. Авторът на тези редове мисли, че това е същинският Magnum Opus на групата: с мъжествения, оперно драматичен баритон на Дейвид Байрън, с „неуловимите” бас-линии на Гари Тейн, с безжалостно грачещия уа-уа педал на Мик Бокс, с аналоговия Хамънд Б-3 на Хенсли, извлечен през усилватели „Маршъл” – звук, който отпраща бързия влак в обратна посока!                

       Може само да се съжалява, че Юрая Хийп също поемат в обратна посока скоро след това. Интензивният и разюздан живот, преумората от безкрайното концертиране и творенето на материал за нови и нови албуми започват да прибират своето заедно с лихвите. В средата на седемдесетте години групата представлява квинтет от преуморени, егоцентрични млади мъже, което е най-лесната рецепта за скандал. Мениджърът Джери Брон е комерсиална акула, която изстисква и последните творчески сили на момчетата за още и още печалби. Гари Тейн влиза в серия спорове с него по този въпрос. Тейн е сред най-знаменитите басисти на времето си – може би по-правилно, на всички времена. Той притежава нещо, което традиционно не достига на колегите му бас китаристи: въображение. Но има и друго, което сериозно противостои на музикантската му дарба – тежка хероинова зависимост. В края на 1974г. по време на пореден концерт той получава токов удар, от който трудно се възстановява. Уволнен е от колегите си скоро след това, а година по-късно умира от свръхдоза. Той влиза в печално известния „Клуб 27” – на изключителните музиканти, напуснали твърде рано житейската сцена. Джими Хендрикс, Брайън Джоунс, Джим Морисън, Джанис Джоплин са една част от тях...

      Дейвид Байрън е дълбоко потресен от кончината на приятеля си и изпада в депресия и угризения. Поведението му в периода 1975-76г. е все по-непредсказуемо. Той винаги е бил здрав пияч, но по това време алкохолните му злоупотреби ескалират до непоправимост. Вече е събитие, ако на някой концерт излезе трезвен на сцената. Той изкарва още два албума с групата в състояние на все по-задълбочаващ се алкохолизъм и неуправляемост. Кен Хенсли, верен на себе си, взема нещата в свои ръце, и казва на другите да избират между него и Байрън. Байрън е уволнен от групата и това е началото на края за него. Трудно е да се пише без тъга за по-нататъшната му съдба. Той потъва в бутилката, слиза все по-ниско и по-ниско и макар да опитва едно солово завръщане на сцената, не му потръгва. Мимансът и забравата го поглъщат. Един от най-топлите и изразителни гласове в цялата история на съвременната рок музика, онзи, който изпя July Morning и даде утро и надежда на милиони привърженици по света, слезе от него на 28 февруари 1985г. едва трийсет и осем годишен.

       Ахилесовите струни на баса отново се скъсват за Хийп с напускането на заместника на Гари Тейн, Джон Уетън. Уетън, велик музикант и композитор, познат от работата си с легендите King Crimson и по-късно UK и Asia, си тръгва поради музикални различия. Заменен е от Тревър Болдър – един истински джентълмен, солиден мъж и басист, който остава с Юрая до смъртта си през 2013г.

      По същото време Джон Лоутън сменя като фронтмен и вокал изгонения Байрън. Дисциплинираният Лоутън е много школуван и опитен певец, твърде различен като стил и поведение от предшественика си. Той и Тревър Болдър повеждат Хийп в различна посока – групата вече не звучи като прогресив рок формация, а саундът е сведен до каноните на по-директния и обран хард-рок стил. В този си състав Юрая Хийп произвеждат три албума между 1977 и 1978 година – Firefly, Innocent Victim, Fallen Angel – при условията на все по-намаляващ интерес към групата. Музиката не е никак лоша, майсторството както винаги е налице. Но слушателят остава с усещане, че някакъв пламък от миналото безвъзвратно е угаснал. Времената всъщност са трудни за всички хегемони от началото на десетилетието: пънк сцената е наводнила всичко с всепомитащата си инфантилност, прогресив и хард рокът издъхват и са осмивани като снобария и претенциозност, Дийп Пърпъл не съществуват, а Лед Зепелин и Блек Сабат слизат надолу с една и съща алкохолно засилена стремителност.

       Кен Хенсли през 1979 година съумява да изпъди и Джон Лоутън, който го дразни по ред причини. Има намеци, че по това време в съблекалните след концерти двамата са си разменяли юмруци. Ще минат две десетилетия преди да се сдобрят и даже да изнесат заедно няколко съвместни изпълнения.

       Година по-късно Хенсли напуска по собствено желание Юрая Хийп. Мотивите му са като собствената му същност – сложни и трудни за разбиране. По този въпрос сам той не благоволи да ни осветли в автобиографичната си книга „Blood on the Highway”, която написа много, много време след това. Понякога легендата грее по-ярко, ако остане неразчоплена.

       Но това не е краят на Хийп, а началото на нови турбуленции в нова бурна епоха за музиката. Музикалният пазар в началото на осемдесетте е толкова динамичен в сравнение с времената на първите стъпки на групата, че е все едно да сравниш придвижване с файтон със самолетно пътуване. Юрая обаче хващат твърде много погрешни полети... и може би улучват точно само едно прикачване в началото на осемдесетте.

       Това е албумът Abominog (1982). Той предлага неочакван завой след дълговременно лутане и постоянни смени в групата. Тя най-сетне се отърсва от застоялото си звучене и влиза в крак с тенденциите на времето. Органът дава път на синтезаторите, завърналият се на барабаните ветеран Кърслейк спомага за втвърдения курс. Този албум за кратко дори осигурява нови млади последователи, все фенове на тогавашната мощна рок-лавина, позната като NWOBHM (или „Нова вълна на британския хеви метъл” – извънредно популярен музикален термин по онова време). За един съвсем кратък период от време традиционната марка „Юрая Хийп” получава възможност да се "ребрандира" и да се бори за вниманието на обширна нова младежка аудитория - наред с младата конкуренция и адреналина на групи като Айрън Мейдън, Джудас Прийст, Саксън и други. Уви, това е поредното юлско утро, което не изгря за групата!

       Следват години на творческа немощ и посредствени албуми, нови промени в състава и несполучливи опити стилът да се насочи в посока AOR (разбирайте радио-ориентиран звук) и да се продуцират комерсиални еднодневни попадения. Притисната от обстоятелствата и времената, групата изневерява на корените си и забравя за музикантските си основи. По това време в нея само Мик Бокс е останал от старите бойци, докато Байрън е забравен и угасва на смъртно легло, а някога арогантният и велик Хенсли преживява тихо на ръба на фалита в САЩ. В тази свирепа индустрия няма място за стари кучета. Така преминава световната слава...

       От 1986 година до днешни дни групата се предвожда от канадския вокалист Бърни Шоу. Да, невероятно е, че тя никога не е преустановявала действие и че е активна и досега – след толкова трусове и залитания. Шоу помогна много за тази „историческа непрекъснатост”, ако мога така да я нарека. Със сигурност много се дължи на Бърни – с неговия ентусиазъм, с приятната мелодичност на гласа му, с желанието му да се раздаде и да служи на рок-институция, на която очевидно е бил фен и последовател, преди да го посветят във водачеството ѝ. Но той не е Байрън. Не е и Лоутън. Не е дори вдървения Гоулби, който въпреки липсата на всякаква очарователност успя да тласне Юрая към нови зори в началото на осемдесетте. Но все пак групата – или по-скоро сегашната ѝ реинкарнация - и досега се води действаща, изнася концерти (не толкова отдавна и тук), периодично издава нови албуми. Не ги слушам. И не познавам и един човек, който да не прави същото. Тъжно е да усетиш, че една легендарна рок-група отдавна се е превърнала в трибют банда на самата себе си.   

       Ако някой някога ми позволи да узурпирам правото да издавам еднолични присъди, такава би била проскрипцията ми за Юрая Хийп: мумифицирана група, безсмъртно творчество, неоценимо наследство. Така го разбирам, така го произнасям – в едно юлско утро.