Мъртви улици, от които ме гледат мъртви лица и мъртви очи. В ярките отражения на разбитите прозорци, които ме заобикалят, има повече жажда за живот отколкото в погледите на скотовете, които се именуват хора. Вървя отвратен, палещ цигара след цигара, надявайки се, че никотинът ще ми помогне да се свърша по-скоро, та да не гледам всичкия този фарс. Оглеждам се: кафетата пълни с мазни, розови, дебели индивиди, които с усилие се правят, че четат местната преса (при по-внимателен поглед се забелязва наблягане само на страниците със спорта и обявите за работа) или с младежи с бръснати глави и бицепси, по-големи от бедрата им, обикновено придружавани от девойки със съмнителни морални ценности. В това време шепата големи хора в това малко царство или работят като роби, за да осигурят що-годе нормален живот на челядта си, или пият, пишейки истини по салфетки, които никой, никога няма да прочете. А може би ако попаднат (истините) в правилния човек – ще променят света. Но нейсе – това, да не забр ...