* * *
Мъртви улици, от които ме гледат мъртви лица и мъртви очи. В ярките отражения на разбитите прозорци, които ме заобикалят, има повече жажда за живот отколкото в погледите на скотовете, които се именуват хора. Вървя отвратен, палещ цигара след цигара, надявайки се, че никотинът ще ми помогне да се свърша по-скоро, та да не гледам всичкия този фарс. Оглеждам се: кафетата пълни с мазни, розови, дебели индивиди, които с усилие се правят, че четат местната преса (при по-внимателен поглед се забелязва наблягане само на страниците със спорта и обявите за работа) или с младежи с бръснати глави и бицепси, по-големи от бедрата им, обикновено придружавани от девойки със съмнителни морални ценности. В това време шепата големи хора в това малко царство или работят като роби, за да осигурят що-годе нормален живот на челядта си, или пият, пишейки истини по салфетки, които никой, никога няма да прочете. А може би ако попаднат (истините) в правилния човек – ще променят света. Но нейсе – това, да не забравяме, е сивото, програмирано от някой луд и циничен садист, ежедневие на Булгаристан. Стоят истинските хора, затворени в малките си панелни клетки или в мрачните си мазета и пият. Пият от мъка, пият, защото имат нужда от кураж, за да вдигнат глави и да се борят, или просто пият, защото друго не им остава. Пият, защото систематично биват смазвани от изгнилата система, с която не искат да се примирят, пият, защото ако се осмелят да изкажат идеите си, да говорят за идеалите си, или просто да си позволят да бъдат хора (а не скотове), хиляди не-хора ще ги залеят със словесна помия, злоба и жлъч, дори преди да е минала секундата, в която Големите си мечтаят за по-добро бъдеще. Да ме прощавате, ама такова нещо като свобода на словото няма...
Обичам го, мамка му, този твърд, груб и негостоприемен език, който дедите ни са оставили, за да се мъчим с него. Обичам го, защото е толкова вулгарен и суров, че иноземците настръхват само от мисълта за него. Обичам го, защото има повече думи, с които мога да тегля една благословия за майката на нашета мила татковина, отколкото да кажа хубава дума за Нея.
Продължение... някой ден...
© Иван Велков Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Ок. Аз защо не знам. Че си тук. О_О
-
Текстът не е написан за да е красив или да носи наслада, това са истини, които знаем но бягаме от тях. Започваме да коментираме нещо друго и страним от темата.Ние сме героите тук.Защо не променяме картинката?Авторът е на 19 години, тук ли ще живее, това ли трябва да е естествената му среда или "нека и той се мъчи".
Човек има избор да пише, мечтае, развива и т.н. а ние имаме задължение да НЕпречим и ако сме, такива за каквито се представяме да разчистим малко пътя! -
@Безжичен, не търся изящество в подобни теми, то просто не е нужно. Песимизъм? Твърдо не! Просто реализъм. Нещата въобще не са толкова розови и цветни, колкото ни се иска на всички, а просто досадно сиви. Реалност. @sonnic Благодаря за коментара
-
Добре го е казало момчето! Така си е! и за какъв песимизъм става дума, след като обича?!
-
Не е изящно слово, но има истини... Явно тази тема те вълнува, но е малко странно, че на 19 си вече песимист... Не е неоправдано... За съжаление!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
