ЖАРГОНЪТ!

           Може би въпросът е по-общ, има по-общ знаменател – простащината в едно общество!

          А тя, простащината, много леко се впусна в публичния ни живот.  И ако простащината е простима за простака – тя му е присъща, то за публичните личности, каквито са и журналистите, това си е същинска липса на аристократизъм в най-положителния смисъл на тази дума. И даже не става дума за липса на аристократизъм, а за липса на елементарна грамотност, за елементарна нравственост.  Нещо повече, липса на елементарно мислене, елементарна съобразителност.

           И ако за обикновения човек всичко това е простимо, то за  т.н. оторизирани фигури в обществения, политическия и държавния живот и сфера на дейност, по-точно това е не просто недопустимо, то е непростима същност на тези оторизирани. Значи, че те са непростимо избрани, непростимо назначени. Тук много често се твърди фразата, какъвто народът такива и избраниците му. И тя звучи винаги като оправдаване на това, което се случва в живота на България. Тя не звучи дори просто като обяснение. Това е трагедията на България.  И това битува едновременно с мерака за това, да сме като останалите европейски жители.   Учудва ни отношението на правителствата на основателките на обединена Европа.  Ами да, те просто  виждат в нас липсата на този аристократизъм. Те дори не виждат неграмотността, не виждат безнравствеността, но това е достатъчното, за да направят своя извод – “Тези не ни трябват в обединена Европа”. За тях интегралният критерий е тази липса на аристократизъм. Тази липса за тях вещае само едно – проблеми, разбиване на техния комфорт, разбиване на мечтите им за техния прогрес.  Те виждат несъпосочност на нашите мечти и стремежи с техните и правят извода – "Тези не ни трябват", те дори и нямат надеждите, че нещо може да се промени в посока на всеобщия човешки прогрес, ако се интегрират с нас.   Те виждат в нас  възгледа  на онзи перничанин, за когото прогресът се състои в това да премине от "Голф – двойка" на "Голф – тройка"! Те няма да възприемат вярно нашата национална идентичност, с нейните най-положителни страни, защото тези страни са удавени в блатото на една простащина, арогантно демонстрирана в най-публичните елементи на обществото ни.

            Да, за съжаление, това е така! Някои смятат,  че аристократизмът се състои в една никому ненужна парвенющина и виждат за уместно да  заблуждават хората, че това е аристократизмът и че те единствено познават същината на аристократизма.   Аристократизмът не се състои от правила за поведение, то е убеждение за нравственост, то е мислене в духа на тази нравственост. Вероятно явления на псевдоаристократизъм не са изключени и в други европейски нации и националности. Но това е само аргумент на получилия двойка ученик пред родителите му от типа "Да видите Гошко колко двойки има".

            Нашата, на нацията ни, цел е  да гледаме  не "Гошко, колко двойки има", а да  търсим стил без двойки! Това е същината на нашата Европейска интеграция. Тя не значи да се откажем от нашата национална идентичност, като се обезличим като нация. Ние имаме твърде добри национални черти. Но трябва ли да признаваме за наша гордост проявите на простащината, проявите на безнравственост...?! Нима трябва да израстваме в стила на "Он, че ми каже "ТОЙ", кога я съм "ВИЕ"!", кого ще впечатлим с тази позиция, с това "Верую"?  Трябва ли да ни учудва Саркози с акта на експулсирането на ромите от Франция – той не експулсира ромите, а експулсира простащината и безнравствеността, чиито носители са тези, които гони.

          Стремим се към Европа, оценявайки някои ценности, но едновременно с това оценяваме като положителни и такива неща, които оправдават неща като провокацията към депутатите със скъпите телефони. Това, да поставиш някого в унизителното положение с насладата, че "ще му гледаш сеира", е едно най-долно обществено укоримо явление. Това ли е висшата проява на нравственост, или да поканиш държавния глава на  интервю, било то на една друга делова или неформална среща  и да тръпнеш от възторг, че си успял да  го иронизираш – това  е радостта на нищия духом. Някои се оправдават, че примерно "той не заслужавал" друго.  Това, че някой се е компрометирал, дава ли ти основание и ти  да слезеш на неговото ниво и да демонстрираш някакво  превъзходство , защото "сега ти е паднало" не е ли това едно псевдопревъзходство, основаващо се само на твоето моментно съпоставяне с този човек. С тази си позиция ти утре, ако съдбата даде възможност да бъдеш на неговото място, ще стигнеш до издевателства, каквито сега и на ум не ти идват. Ти ще бъдеш стократно по-укорим. "Важно е сега да си насладиш душата". Че  кога друг път – тя съдбата  работи по правилото "на бодлива крава, бог рога не дава".

             Ниски страсти! По-точно низки, това ли ни е аристократизма. Да водиш дебат  по драматичен проблем и да се подсмихваш защото "си го затапил".  Кое е по-важното, че си успял да обориш логически някого или че си довел дискусията до извод за вярно решение по дискутирания проблем. Кое от двете заслужава ироничната усмивка. Кое заслужава иронията – същината на  проблема или победата на участник над друг участник в дискусията. Кое да ни ръководи, кое е главното – "натритият нос" или вярната насока в дискусията?

              Лошо е, когато не са аристократи нашите медии, когато са обладани от стремежа "да слязат на нивото на народа", да флиртуват с него, като се възползват от факта само че са медии.

             Медията трябва да е образец, първопороходец на нравственост, тя трябва да е образец за подражание, а не провокатор, който да  тържествува от хитростта си. Още в началото на шестнадесети век, Еразъм Ротердамски е направил извода: "Хитростта много прилича на ум, но не е ум". Ето тук би трябвало да кажем с основание "Какъвто народа, такива му и журналистите – хитри, Андрешковци!".  "Да, ама не!" – бе казал един действително умен журналист, който никога не си е позволявал да унижава събеседника си. Умът на журналиста трябва да работи не директно за заемане на "поза"-та му, а за вярна трактовка на разнищвания от него проблем,  което да предизвика уважение към себе си. Неговата "сръчна" словесност (нека така да обознача словесната еквилибристика, на която е способен)  не бива са  се използва некоректно.

            Ако горното не се  цели, то ние ще възпроизвеждаме небивала простащина, небивало деградирал вкус, който никога няма да ни приближи до Европа, никога не бихме получили уважение дори към положителните черти на нашата национална идентичност.

            За съжаление нашите медии повечето споделят байганьовското "Ще поомаскарим тогоз, оногоз" Ако за една медия, която е заявила  себе си като шоу-медия, или има такива "шоу-рубрики" в които са допустими иронията,  сарказмът, сатирата, то за разните аналитични, публицистични предавания, рубрики, и дори за цели медии или форуми не е допустимо онова, което  се характеризира като флирт с простака,  с хитреца, или дори с неукия, когото няма да научат на нищо положително, като го унижават. Утре когато  нему падне  случай той ще бъде далеч по-мотивиран да бъде жесток, безогледно за какво и към кого. А това положително ли е?

            За медия, която ползва провокацията като способ да дискредитира някого, меко казано, това е своеобразен флирт по своя "външен вид", но по същество това е сталинизъм. Колко хора са станали жертва на подобни методи. Някой може да възрази: Сталин е действал така спрямо добри хора, а "ние имаме пред себе си некоректни хора – целта оправдава средствата". Ами тогава защо се сърдим, че полицаи със същия мотив  си "присвояват правото да наказват хора заподозряни, като се държат грубо и недостойно с тези, които са обект на задържане в поделенията на МВР. Къде е върховенството на закона, или върховенството е на законоупражнителя. Не е ли това двоен стандарт на тези, които аплодират сега провокацията на журналистите. Деянието на въпросната група депутати, меко казано, е укоримо, ако не и по-тежко квалифицируемо, но и деянието на журналистите е не по-малко укоримо. Според мен и едните, и другите заслужават по един скункс, па макар и да  не е златен – трябва да светва лампичката на съвестта на българина. Но у нас  има една справедлива по своята същност норма, станала същност на народните умотворения – "Каквото повикало, това се обадило" или "Търкулнала се похлупката, та си намерила гърнето", както и "Хвани единия, та удари другия" и още много други в тази схема. Представете  си, това  умозрение на народа ни е ошлайфано от времето и не ще и съмнение, че трудно може да се обори. Но и тук ние, българите, едновременно с тези си възгледи за нещата имаме и неспособността да подреждаме злободневните герои на местата, в ролите на похлупката или на гърнето, ролите на повикалото или обадило се, в ролите на удрящия или ударения. Той трудно схваща, че този, който удря, не е нито хванатият, нито набелязаният за удар. Удрящият трябва да е съдник, и то мъдър, защото като хваща единия и удря другия, той е осъдил в еднаква степен двете "непослушни деца". Но нашенецът поставя в ролята на съдника "единия" а другия в ролята на "осъдения", а този, дето трябва да хване единия и да удари другия, седи някъде на завет, зад кадър и гледа на всичко "тих, невъзмутим" -  "Що да си разваля рахатлъка", като може да "гледа сеир". Такова е неговото, на нашенеца ни, разбиране за ролята на суверена.  Не е трудно за умния да нареди вярно нещата. Но къде, къде е по-лесно да се гледа само сеир, и да се наслаждава на унижаването на единия от другия. Светът е сцена и всички сме актьори, казал Шекспир.  А-а-а, казва българинът, ами къде е публиката.

В обобщение на казаното до тук ще кажа: ето за какъв аристократизъм иде реч, всичко друго е важничене, позьорство, демагогия, хитрящина т.е. медийна андрешковщина. Пък и не само медийна - е хе-е, колко са андрешковци...!

            Всъщност, не само медиите исках да поставя на прицел, вече казах, че какъвто народът, такива и медиите. А защо не бъде обратното – каквито медиите, такъв и народът и тогава като изискваме издигнатост, аристократизъм, да се търси развитие на този народ, а не деградация на медиите ни.

           Тогава  ще има смисъл да разгледаме по-обстойно въпроса за жаргона – можем ли да си го позволяваме и кога да си го позволяваме. Ако гледаме от медиите и от различните ни "избраници" (политици, държавници, общественици), то значи, че трябва да забравим, че има понятие като "литературен български  език". Официалният език не е празна работа – той възпитава, той развива обществото, приучва го на еднозначни понятия, създава условия за вярна комуникация. Той не е проста формалност, той е израз на  взаимно уважение не само между събеседници, между институции, между всякакви субекти в обществото. Нарушението му от която и да е от страните е признак на неграмотност, некомпетентност, на безнравственост, на злонамерена позиция, на умисъл да се търси унижението на противника – с една дума цинизъм.

           На фона  на горното как да мислим, че децата ни ще са човеколюбци.  Изражда се  поколението наш наследник. От кого да вземе пример то. От един министър, който нарича учените ... старци (не бих желал точно да цитирам). Да се учи от лидер, който лансира кръга от фирми, да се учи от циничния език на някои лекари, някои полицаи, някои журналисти и някои депутати, да се учи от недораслите "специалисти", политически назначени на възлови места в администрацията, или от някой корумпиран магистрат, от някой адвокат изнудвач, от откровен лихвар! От кого да вземе пример? И той, младият човек, приема, съвсем естествено, да въздигне своите "критерии и цели в живота" до нивото на онзи, който все успява да се "измъкне сух от водата". За младия човек това е печелившия избор,  да подражава на "сухия от водата". А ние ще бием по главите онези, които са непосредствено близо до него – училището и семейството. А  положителните примери и там все по-малко остават. Нещо повече и там скоро ще застанат именно те, младите, които днес вървят към своята деградация. Не ми се ще да формулирам каква ескалация се очертава. И на този фон, едва ли ще бъде толкова важно как ще бъде скроен бюджетът, какви изменения да се приемат не знам си в какво, да се строи ли не знам си какво, и т.н. и т.н., след като най-важното не сме и няма да изградим скоро – негово величество човекът.

В народните умотворения има една много вярна приказка "к`во ти отбира свинкя от кладенчова вода". И най-добрата инфраструктура да съградим, и най-съвършени закони да изковем – тези постижения няма да бъдат уважавани, няма да го има онзи дух, за когото те да са значими и да го въздигат духовно, да го направят полезен, заслужил, необходим и доволен от съдбата си гражданин на едно общество, към което се стремим да влезем. В такава почва ще вирее само нихилизъм, хитрящина, безнравственост и грубост, а те не се нуждаят от кладенчова вода.  К а к ъ в т о   н и   е з и к ъ т,   т а к о в а   н и   и  м и с л е н е т о  –  з а щ о   л и   о ч а к в а м е,   ч е   а к о    г о в о р и м   к р и в о,   щ е    н и   р а з б и р а т   п р а в о?!

        К а к в о   щ е    в ъ з п р о и з в е д е м   в   б ъ д е щ е т о!

–      Духовна нищета, простащина, безнравственост, пошлост

или

–      Душевна възвишеност, висок творчески потенциал, способни  и родолюбиви хора?

Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш!