Платната на Йоан Левиев – толкова близки и толкова далечни, така прости и
толкова дълбоки, божествени и в същото време земни. Картини за душата. По-малко
от година след като посетих изложбата реших да напиша тази статия – за
промените, за впечатленията, за спомена. Толкова енергийни картини се срещат
рядко и макар Левиев да не е чак толкова известно име в сферата на изкуството и
сред изкуствоведите, той си проправя път до човешката душа чрез средствата на
цветовете, на безкрайното преливане – от възход към падение, но по някакъв
поетичен начин. Картините на Левиев са много емоционални, но не бива да ги
гледаме само с очите си, а и с душата си. Идейният замисъл се открива спонтанно,
индиректно, непринудено, както го е открил и Левиев. Това е било състояние на
душата му, но не само. Дали той не е изразил чрез платната си недоволството от
съществуващия режим (да не забравяме периода, през който са правени – `79 до
`84), от спазмите на това разлагащо се общество, от консерватизма? А дали не са
мечти за западноевропейското капиталистическо общество, лъч надежда в тъмнината
на комунистическия режим, дали това не е непокорство на духа, своего рода бунт
срещу затвора, опит за бягство от реалността? Не мога да отговоря категорично.
Факт е обаче, че платната не са излагани по време на комунистическия строй. И не
е било възможно – това би означавало сигурна смърт за автора. Ала ето, че години
по-късно дъщеря му се престрашава да покаже това, което той не е посмял, и не
поради страх, а от суета дори. Но и днес тези картини все още смущават изгнилото
ни общество. И смущават не защото са „неприлични”, а защото мисленето на
българина не може да се промени; мисленето, налагано от комунистическите вождове
все още стои скрито в душата и в някой момент може да експлодира с опасна сила.
Мислене, заплашващо да погуби цяла една нация. И въпреки това между слепците има
и зрящи, малцина за жалост. Платната зареждат с енергия, а абстракцията е твърде
очевидна за познавачите на изкуството – очите, изпълнени понякога с тъга,
понякога с учудване, понякога с безразличие – та нима това не са метаморфозите
на българското общество? Унизени и омърсени са телата – алегория на
политическото състояние в България през този период – и душите са мръсни и
опозорени; но има и доволни, желаещи „още” – властващите, желаещи все повече и
повече, готови да минат и през самия ад, за да продадат България и да я ограбят.
Защото търкалящите се в калта тела, страшните гримаси и прочие, са отражение на
скритото мислене на народа ни по време на режима, на надеждите му, на
разочарованието му, но и на отвращението му – породено в повечето случаи от
налагането на определен модел за всичко, неприложим за нещо толкова изящно и
прекрасно, каквото е изкуството например. Своеобразна провокация – за
по-дръзновените. Еротика, но не само това – твърде е просто да разглеждаме
картините на Левиев като платна, които са дръзки и смели, но нищо повече.
Причудливите форми на някои обекти в платната са диаметрално противоположни на
мнението и състоянието на обществото, със страха от наказание. Защото Йоан
Левиев не отразява просто собствената си душа, а и тази на народа – бесен,
непокорен, безверен, без път – воден от идея, която в самите си корени е гнусна
и отвращаваща. И както Гео Милев пише ентусиазирано, че българският народ е
„затъпен//унижен//по-нищ и от просяк,//останал//без мозък//без нерви”, „шопи със
сопи” и прочие, така Йоан Левиев рисува същото. И ако за Гео Милев можем да
кажем, че е дързък и проникновен, безкомпромисен, но удивително точен в
преценките си, то същото можем да кажем и за Йоан Левиев, макар че той
комуникира с нас чрез магията на цветовете, а не директно чрез словото – но
какво е изкуството, ако не една обширна област включваща литература, театър,
живопис, скулптура, музика и т.н., в която няма значение средството за диалог
между зрителя/читателя и автора, а е важен само смисълът, който е вложен в
творбата. Ако можеше Кенет Кларк да види картини на Левиев, вероятно би казал,
че творбата на художника е много близо до абстрактните композиции на Търнър
например или до изяществото на другите творци на абстрактни картини (може и да
Ви се стори твърде пресилено, но все пак по това, което съм успял да видя и
анализирам, смятам именно така). И понеже картината е твърде близка до
реалността не означава, че не може да се тълкува като абстрактна. Вярвам, че и
най-обикновеният пейзаж би могъл да бъде абстракция и същевременно
най-заплетената нишка от геометрични композиции да бъде по-реална от всеки
пейзаж, натюрморт и каквато и да било експресионистична творба. Априори приемам,
че Левиев е бил свободен в собствения си свят, а се е опитвал да избяга от
реалността, да избегне оскотяването си, да пребори предразсъдъците и да направи
промяна – един свободен дух, достоен за уважение. За жалост никога няма да мога
да проведа разговор с него, за да науча отговорите на въпросите си, но мисля, че
си заслужава да се вглеждаме по-често в живота и душата си, за да разбираме
после и картините на художниците си и не само – може би ще разберем и
„предназначението” си, защото ключът за разгадаването им сме именно ние.
България е имала, има, и ще има великолепни художници. С Йоан Левиев не започва
и не свършва това течение в българския културен живот – той е уникален не
толкова с картините си, колкото с посланието, което излъчват – именно поради
смелостта си. Ще си позволя, с риск да надхвърля правомощията си, да завърша
настоящата статия със станалата пословична фраза на Антон Страшимиров, че
„такива хора се раждат веднъж на сто години” – мисля, че Йоан Левиев заслужава,
ако не друго, то поне едно такова дълбоко признание за делото му. ¹ (гр.) СЪДБА