kpandjarova (Корнелия Нейкова)
13 125
3.12.2010 г., 21:51 ч.

"Пеперудени коне' - за новата стихосбирка на Валентин Йорданов 

  Журналистика » Критични статии
3687 0 5
28 мин за четене

                            Пеперудени коне

                За новата стихосбирка на Валентин Йорданов
 
              Огнена следобедна събота. И е тихо наоколо. Всичко е замряло, не помръдва нито едно листенце от жаркото безветрие. Нито да се заемеш с някаква работа, нито да спиш… Просто лежиш отпуснат в леглото, съзерцаваш тавана над теб и не ти остава нищо друго, освен да оставиш мисълта ти да пътува накъдето и хрумне. Мисля си, че е вече осемнадесети, а  нямам вест от Вальо. Трябваше да е пристигнал в Атина преди няколко дни. Трябва да се видим и да взема в ръцете си новата му стихосбирка „Пеперудени коне’. Какво ли е включил в нея? Любовна лирика… да. Знам, че Вальо е страхотен поет, знам, че е изтъкан от поезия, знам, че се къпе в най-точните, най-силни думи и хвърля пръски от тях наоколо… Повдигнах се от леглото и с надеждата, че Фейсбук ще ми подаде още няколко приятели, се зарових в интернет. Няколко часа преди това попаднах на блога на един мой съгражданин и стар приятел, с когото не сме се виждали от години, прекрасен поет, нежен и чувствен, философ и познавач на болката - Иван Бобев. Разглеждам блога му, чета най-нови неща. Мисля си, че непременно трябва да запозная двамата таланти. Единият - дете на Златна Добруджа, а другият - на Лудогорието. Внезапно погледът ми се плъзва по списъка с приятели на Иван,  оставам удивена. Виждам името на Валентин Йорданов и снимката му. На снимката не е сам, а с някого. Насочвам вниманието си към снимката, разглеждам я, увеличавам я. Оказва се, мъжът до Валентин Йорданов е самият Недялко Йорданов - моят любим поет. Някога, когато казах сбогом на един човек, единственото, което си взех от общия ни дом, бе  малката  книжка на поета „118 песни”. Знаех вече, че Недялко Йорданов е поетът, оказал морална подкрепа и тласък за творческото развитие на Вальо, за да се превърне момчето на Добруджа от птиче с трептящи крилца в летящ орел. Не ми остава нищо друго освен да напиша писмо до Вальо в неговия блог и да му кажа, че го очаквам с нетърпение. Не очаквах да се случи нищо. Забързани в делника си, погълнати от грижи по приспособяването си и оцеляването си зад граница, още повече пък когато набираме известност и хората, които искат да се докоснат до теб се увеличават с всеки твой стих, естествено е да изпитваме трудност в намирането на баланса „И вълкът сит, и агнето цяло”. Няколко часа по-късно вече имах съобщение на е-меила си и подаден телефон за връзка. ”Не мога да открия телефона ти, обади ми се, искам да се видим.” Вальо ме беше открил. Веднага набирам телефонния номер, който ми е оставил и отсреща чувам оня мек глас, който няколко месеца преди това чух за пръв път. ”Здравей, пиле шарено, добре дошъл в Атина!...” – казах аз, уговорихме си среща и зачаках  следващия ден, неделя, да се срещнем.
И ето, вече е неделя, отново задушно и горещо, отново тишина навсякъде - един мъртъв уикенд. Кой на море, кой заминал в България, кой по островите - тъжно е да си сам в този период на безвремие и пустош по улиците на хилядолетния град. Тръгвам за срещата си с Вальо, дано не закъснея. Не обичам да ме чакат. В  неделя и влаковете в метрото минават по-рядко. Опитвам да му звънна по телефона, че може да закъснея, да ме изчака… и това не успявам. Няма обхват... Е, каквото… такова. Излизам забързано от тунела, разтиквам народа пред мен, устремена към мястото за срещата ни. Боже, дали ще ме познае след хилядите си срещи с хората. Излизам горе, на повърхността, оглеждам се и го съзирам. Насочвам се към него, а той вече ме чака... Още щом ме видя… ръцете му се разтвориха и аз потънах в сърдечната му прегръдка. Боже, възможно ли е да си дал на някои толкова щедрост, а на други никак… И така… запътваме се  към сенките на лимоновите дървета пред едно от кафенетата, любимо местенце, подходящо за срещи с приятели и задушевни разговори, далеч от хорската суета. Поръчваме си бира и не смогваме да се гледаме с възхита след първата ни среща преди пет месеца. ( Виж постинга „Светлина в тунела”) Тогава бе и първото ми докосване до поезията на този млад човек - взривяваща, силна, красива… много, много мъжка, българска, човечна, нежна…Разказваме си кой какво, къде и как… Какво ново в България, не ми оставя време да го попитам за новата му стихосбирка, в която по един мой си начин, съм вложила едно камъче в зидарията. ”Моля те. Нел, остави ме да ти кажа каквото имам да ти казвам, а после ще си говорим за каквото поискаш.” Утихнах в очакване. Той извади от чантата си една стиска с книжки, наведе се над една от тях и написа посвещението си. ”За да галопираш към планетата на Любовта, когато ти е тежко. На моите кончета тежестта олекотява.”  После хвана ръката ми и галейки я ми казва: ”Нелка, не знам колко книжки съм хванал в момента. Една, две, три… седем” Подарявам ти ги, с пожеланието да ги дадеш на най-обичани от теб хора, за които си сигурна, че заслужават това, което е родило сърцето ми.” Гледах го онемяла, и инстинктивно започнах да преглеждам в съзнанието си всички онези, на които исках да дам по една книжка. Но дали заслужават?” Да си призная, не очаквах това. Той продължаваше да държи ръката ми и ме гледаше. В този поглед аз улових молбата и в същото време вярата: ”Знам, че ти няма да стъпчеш това.” Поех развълнувана книгите, а в следващия момент вече отново усещах топлата прегръдка на един човек, който беше ми написал преди време: ”Аз съм с вас!” Моля те, Нел, прочети стиховете  и ми кажи честно мнението си за тях. Вложил съм цялата си душа, но достигат ли те до вашата... ”За мен е важно да ги усещате със сърцето си. Нямам нужда от критици, теоретици, нито пък от конкурси и класации...” Обещах му, че честно ще му отговоря за въздействието на поезията му върху мен. Разделихме се пред метрото, изпратих го с влакчето и се запътих към моя трен, с мисълта, че довечера, когато всички заспят, на тишина и спокойствие, ще прочета петдесет и петте стихотворения на един мъж и ще усетя какво се крие в душата му, какво мъжете чувстват, а не винаги намират начин да ни кажат. Влязох в метрото, седнах и… инстинктивно посегнах към чантата си. Там някъде ме пареше една стихосбирка, която крещеше да бъде прочетена веднага…
На другия ден, т.е днес, аз отново и отново препрочитам стиховете ти, Вальо. И без да ме молиш за мнението ми, аз настоявам да го споделя с теб. Гмуркам се в багрите на твоите чувства, злато и звезден прах ме галят. Затварям очи и усещам зениците на реката, които отразяват светлината на вселената… Представям си любимия човек до мен да ми казва всичко това, да гали женската ми сетивност и да ме понася към нови светове - нежно, диво, необуздано… Щастлив човек си ти, приятелю. Защото какво по-голямо щастие от това да можеш да имаш трето око към света -да усещаш мириса и вкуса на чувството, да преливаш от цвят в цвят обичайки, да съзираш надеждата на всяка жена да чува най-нежни слова и признания…Щастлива е онази, която те е провокирала да излееш душата си и да поднесеш в краката и онова зрънце красота, от която тя неистово се е нуждаела, търсейки онази животворна вода, както цветенцето дъжд. 

„Ще дойде ден, когато свободата
ще се превърне в чакан летен дъжд.
Домът ти ще е празен от мечтата
да те очаква мил и влюбен мъж…”
 
 Благодаря ти от сърце, че ми даде своята рецепта „Как се прави любов”:
 
От слънцето отчупих топлина,
поръсих звезден блясък от небето.
Смиреност взех от първата сърна.
Горещината ползвах на сърцето.
 
Взех надежда от един моряк.
Мечти от пъстротата на дъгата.
С пътуваща комета сложих знак.
Размесих с аромат от тишината.
 
Поставих във пещта на обичта.
С търпение загърнах, да изстине.
С молитвите покрих, да устоя
да не опитам… Сложих твойто име.
 
И едно „Усещане за жена”… Сега разбирам, че онова, което аз, жената, искам да дам, а се страхувам, че не ми го искат, всъщност е мъжки блян, неизказан, но действителен:
 
За теб ще прекатуря планини
и слънчев лъч за тебе аз ще хвана!
И винаги, дори да не личи,
в сърцето ти невидим ще остана…
 
За мен ще си онази светлина,
която ми е нужна, за да бъда…
Помръкне ли поредната мечта -
с приятели човек се чувства мъдър…
 
В душата ми завинаги ще си,
усещам те през всичките си пори…
Бъди до мен, когато най-боли,
неистово желая и те моля.
 
Звездите погледни - ще бъда там…
В морето ли - вълна ще съм пенлива…
Бъди до мен, не ме оставяй сам,
че сам човек за себе си изстива…
 
И в Дунавските ледени води
към теб, с течението ще се боря…
А ти по Витоша ме потърси…
Не се плаши от дъжд… Така се моля!
 
Прелиствам страниците, с надеждата да избера нещо специално. Уви, няма специално нещо тук. Всичко, което чета, е не просто специално, а УНИКАЛНО. Темата за раздялата… разстоянията между двама души
…
„Животът ме прокле да съм без теб.
Очите ми изтекоха солени.
Почти като монах във луд вертеп
Загръщах се със черно – до студено….”
Много е трудно да пишеш за нещо, което просто го чувстваш. Там, където царува любовта и страстта - думите са излишни. Но как да разберем, как да възпитаме у себе си тази емоционална култура, да говорим и да обличаме в думи усещанията си. Кой би се сетил, че вятърът може да хапе с песента си кучетата, а луната се целува със звездите…
А стихотворението „Отвърни ми с безпощада’ буквално взривява с простотата на очакваната  взаимност. Толкова естествено и аргументиращо  то назовава  взаимното привличане – любов.
 
Сгушен съм във теб като дете.
Чувам как ме милва тишината
и отвежда в твойте светове
ухаещи на обич, смисъл, лято…
 
Загърнат само с двете ти ръце.
Дъхът ти впива пръсти във косата.
Искам този миг да израсте,
да се превърне в път към необята.
 
Самотни острови са двете ти гърди.
По тялото ти плуват мойте устни,
а то под тях като море трепти,
желаещо безкрайно да ги чувства.
 
Постелята ни се превръща в храм.
Ласките - в молитви за наслада.
Любов аз искам само да ти дам,
А ти ми отвърни със безпощада.
 
 А колко хубаво е изразено очакването на любовната магия.Как вечно търсещата човешка душа се взира  в малките нещица около нас, за да ги облече в тази прекрасна премяна.
 
Ще тичам подир глухите трамваи.
Ще тичам след смеха на ветровете.
Когато и във тях те разпозная,
ще те потърся там, планинско цвете.
 
В ехото дори ще те потърся.
В трепета свенлив на маранята.
Слънчеви лъчи ще ти накъсам
и ще те целуна със зората.
 
В гроздове, напукани от сладост,
аз ще впия жадните си устни.
Смисълът на земната ти радост
ще ме опие, още щом я вкуся.
 
Когато всичко в мене ще си ти,
когато се превърнеш в моя същност,
една любов със нас ще полети
и все към нас с усмивка ще се връща.
 
 И колко добре си осъзнал святостта на човешкото чувство любов, приятелю. Колко трябва да си бил наранен, за да прозреш простата истина и да  получиш своето „Просветление’
 
С мойта обич ти не се гаври,
че утре с твойта някой ще го прави.
От гаврата, повярвай ми, боли
като помана  в най-очакван празник.
 
Недей облича чувствата в лъжи!
Макар и късно, истината светва.
Душевното раняване боли,
задавя като майчината клетва…
 
Лъжата е за чувствата палач -
Убийци не отглеждай в свойто тяло.
А кръстът няма нужда от ковач.
Разпятието искам да е цяло!
 
Най-висшият израз на сила е да можеш да застанеш сам пред себе си, пред огледалото и да отправиш към най-добрия си приятел, самия ти, най-чистите, най-верните и най-добрите послания. Именно това ни прави различни - в умението ни да застанем и проведем диалог със себе си, а за външния свят това да е „Монолог пред огледалото”. Тук грешиш,  приятелю, че не можеш да си силен мъж. Именно силните мъже могат откровено да застанат и да споделят чувствата си. Да извадят най-дълбоката и интимна своя същност, противно на схващането, че „Мъжете не плачат”, ”Мъжете не говорят за чувствата си”, ’Мъжете трябва да ИЗГЛЕЖДАТ силни”. Тези убеждения са в основата на мъжкото страдание, то не е  запазена марка на силния пол. То е страдание на човека - мъж или жена. Но е силен само онзи, който може да формулира чувствата си, да осъзнае и да превъзмогне.
 
Различен съм от силните мъже.
Ръцете си с мастило вечер цапам.
Мечтите – пеперудени коне.
Свирепи са, но никого не хапят.
 
Сам оседлавам своите тревоги
и паяжини ползвам за юзди…
Директна връзка имам само с бога,
погнуса имам даже от пари…
 
Аз не вечерям в шумни ресторанти.
В компании съм доста свит.
В душата нося своята галантност,
а бодигард е острият език…
 
Различен съм. Навярно доста странен.
Приятелите имат ме до тях.
Животът ми е ек от звън камбанен -
Голяма част от него изживях.
 
Да се променям вече ми е късно,
Всичко съм постигнал с този хъс.
Опитам ли, сърцето ще се пръсне.
Не мога да съм силен мъж.
 
Стиховете на Валентин Йорданов оставят усещането, че като че ли самият бог се е погрижил за оцеляването ни като човешки род. На фона на разграбването, на разрухата, отчаянието и примирението, всред нас е един божи посланик, който неотлъчно изпълнява святата мисия да разпръсква светлина, любов, надежда, да утвърждава вярата, че любовта в различните и проявления ще ни спаси. И духовно спасение, и спасение като народ. Защото стихосбирката на Валентин Йорданов „Пеперудени коне” е поредния щрих от многоцветната и ярка палитра на поета на тема любов - към майката, Родината, любимата, хората…
Съзнателно не се впуснах в естетически анализ на прочетеното. Не си позволих да подлагам стиховете  на сухо теоретично изследване, търсейки единство на форма и съдържание и товарейки красотата с диагнози и научна терминология. Защото тази форма на изказ, мене самата ме изпълва със съдържание. Думи балсам, думи отрова, думи лечител, думи надежда… Образност, която провокира, сетивност, близка до божественото.
Има неща на този свят, за които е достатъчно, че съществуват, че са прекрасни, че ни въздействат, пробуждат заспали сетива, навеждат на размисъл, хвърлят в съмнения… просто такива, за които простичко казваме - запълни една празнота в мен и ме направи по-богата. Накара ме да опозная още по-добре скритата за много от нас мъжка душевност и ранимост, както и предизвикателството и отговорността да си жена - убиец и вдъхновител на чувства. Жената – муза !!!
 
                                        Автор: Корнелия Нейкова
                                                    19 юли 2010 г., Атина
 

© Корнелия Нейкова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за хубавите думи.От октомври месец досега не съм имала възможност да следя творчеството на В.Йорданов.Сигурна съм,че скоро ще ни изненада с нещо ново и хубаво.Той е доста продуктивен и искрено и благородно му завиждам за умението да претворява всяка своя мисъл в красива поеззия.А колкото до моята статия...мисля,че когато човек прави нещо от душа и сърце,нещата винаги се получават.Поне аз не мога да пиша,ако емоционално не съм провокирана.
  • Това го четох още с публикуването, сега с твоя коментар ме накара пак да погледна в твоите неща и да ти кажа, че този поет е много интересен, но и твоята статия е превъзходна - чувства се, че е написана много искрено, а е и с красив стил. В "Откровения" той е известен с публикациите си.
  • Прекрасно е...емоционално и интересно...!!!
    "Различен съм от силните мъже.
    Ръцете си с мастило вечер цапам.
    Мечтите – пеперудени коне.
    Свирепи са, но никого не хапят."
  • Благодаря.За този поет или пишеш вдъхновено или не го правиш.Той не оставя пространство за половинчато писане.поне от наблюденията ми над публиката,която го слуша,защото не един път съм била на негови срещи с читатели,мога да кажа,че въздействието е помитащо,Да му пожелаем нови,още по-вдъхновени стихове.
  • Нежни и откровени стихове! Съвършена поетическа форма! Статията за младия, талантлив поет е емоционално написана и дава богата представа за натюрела и стила му, доближава читателя до съкровените му идеи и чувства. Разказът в първо лице ("аз-повествованието" на авторката предава достоверност и разкрива нюанси от неговата душевност. Завладяващо и интересно! Поздрав!
Предложения
: ??:??